— Чери ли?
— Да — това е „кличка“, прякорът на моето момче, казва се Виктор, но му викаме така, защото носът му е червен, а и защото на руски името му на галено, Витя, звучи малко като руската дума за вишна. Освен това в Русия има една много прочута сапунка, „Зимна вишна“… е, трудно е да се обясни. Дразня Витя с този филм, и той много се вбесява. Така или иначе, Чери познава всички, знае всичко, успява да се добере до всякаква вътрешна информация. Две седмици преди нещо да се случи, можеш да го узнаеш от Чери. Така че не е необходимо да се притесняваш за птичката си, разбираш ли? Почти сигурен съм, че ще оправим работата.
— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?
Борис изпъшка раздразнено.
— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и лесно преносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.
— Момичета?
— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…
— Аз искам ченгетата да я намерят.
— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е че картината ще се движи, и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.
xviii.
Застанал под една улична лампа, там, където ме беше оставил Борис („Не мога да те закарам до вкъщи! Закъснявам! Трябва да бъда на едно място!“), аз бях толкова потресен от преживяното, че ми се наложи да се огледам, за да схвана къде се намирам — сивата, отрупана сякаш с пенеста дантела сграда на, „Алуин“179, подобна на зловещо бароково бълнуване, прожекторите, насочени към изваяната каменна украса, коледните декорации на входа на ресторант „Петросян“, отключиха спомен, запечатал се дълбоко в паметта ми: декември, майка ми, с шапка с наушници: „миличък, почакай да изтичам до ъгъла и да купя кроасани за закуска…“
Бях толкова объркан, че някакъв човек, който излезе забързано иззад ъгъла, се блъсна в мен:
— Полека!
— Извинете! — казах и си наложих да се съвзема. Въпреки че се бяхме сблъскали не по моя, а по негова вина — беше прекалено зает да се хили и да квака по мобилния си телефон, за да гледа къде върви — няколко минувачи бяха насочили неодобрителни погледи към мен. Объркан и задъхан, се опитах да реша какво да правя. Можех да се кача на метрото и да се прибера при Хоуби, ако имах желание да се кача на метрото, но апартамента на Китси беше по-наблизо. Тя и момичетата, с които делеше апартамента, Франси и Ем, щяха да са излезли да прекарат женската си вечер (знаех от опит, че няма смисъл да й пращам съобщения или да се обаждам, те обикновено отиваха на кино), но аз имах ключ от апартамента, можех да вляза, да си приготвя едно питие и да полегна, докато чакам тя да се прибере.
179
„Алуин Корт“, дванайсететажна жилищна сграда в Манхатън, близо до Сентръл Парк, строена между 1907 и 1909 в стила на френския ренесанс, с пищно украсена фасада, една от забележителностите на града; в нея се намира и прочутият ресторант „Петросян“, открит през 1984 г. — Б.пр.