Аз седнах.
— Защо?
— Хорст казва да стоиш надалеч от него. Хорст знае, че търгуваш с антики, но не беше успял да направи връзката с онова, другото нещо, преди да научи името ти.
— Какво друго нещо?
— Хорст не искаше да навлиза в подробности. Не знам в какво си се забъркал с този Лушъс, но Хорст казва да не припарваш до него и аз реших, че е важно да ти го предам веднага. Той прекарал Хорст много лошо в някаква история, която няма връзка с нашите работи, и Хорст пратил Мартин подир него.
— Мартин?
Борис махна с ръка.
— Не познаваш Мартин. Ако го беше виждал, щеше да го помниш, можеш да ми вярваш. Така или иначе, този тип Лушъс не е стока, и не е добре човек в твоя бизнес да има вземане-даване с него.
— Знам.
— Каква работа имаш с него? Ако мога да попитам?
— Аз… — отново поклатих глава, съзнавайки колко невъзможно е да навляза в тази тема. — Много е сложно.
— Е, аз нямам представа с какво те държи той. Ако имаш нужда от помощта ми, разбира се, че можеш да разчиташ на мен — обещавам ти я — а и на помощта на Хорст, предполагам, защото той те хареса. Приятно ми беше да го видя толкова оживен и разговорлив вчера! Струва ми се, че той не познава чак толкова много хора, с които може да се държи естествено и да споделя интересите си. Много интелигентен е Хорст. Човек може да научи много от него. Но — той хвърли поглед към часовника си — извинявай, не искам да прозвучи грубо, но се налага да отида на едно място… имам големи надежди за картината! Възможно е, струва ми се, да си я върнем! Така че — той се изправи и храбро тупна с юмрук по гърдите си, — смелост! Ще говорим скоро пак.
— Борис?
— Да?
— Какво би направил, ако разбереш, че едно момиче те мами?
Борис — който вече беше тръгнал към вратата — се закова на място.
— Я повтори!
— Ако мислиш, че момичето ти изневерява…
Борис се намръщи.
— Не си сигурен? Нямаш доказателство.
— Не — казах, преди да осъзная, че това всъщност не е така.
— Тогава я попитай открито — каза решително Борис. — В някакъв приятен момент, когато тя не е нащрек и не очаква такъв въпрос. В леглото може би. Ако я хванеш в подходящ момент, дори да те излъже, ще разбереш. Ще изгуби присъствие на духа.
— Не и тази жена.
Борис се разсмя.
— Какво? Добра жена си намерил значи! Рядко срещана! Красива ли е?
— Да.
— Богата?
— Да.
— Интелигентна?
— Повечето хора биха казали „да“.
— Безсърдечна?
— Малко.
Борис се разсмя отново.
— И ти я обичаш, да. Но не прекалено много.
— Защо мислиш така?
— Защото не си нито бесен, нито гневен, нито потънал в скръб! Не крещиш, че ще я удушиш с голи ръце! Което означава, че душата ти не е много свързана с нейната. И това е добре. Ето какво казва моят опит. Пази се от онези, които обичаш прекалено много. Те ще те унищожат. Онова, което ти трябва, ако искаш да живееш щастливо на този свят; е жена, която води свой живот и оставя и теб да водиш своя.
Той ме потупа два пъти по рамото и си тръгна, оставяйки ме да се взирам с наново нахлуло отчаяние във витрината със среброто, мислейки за омърсения си живот.
xxi.
Когато ми отвори вратата същата вечер, Китси всъщност не изглеждаше толкова невъзмутима, колкото би могла да бъде: говореше за няколко неща едновременно, за новата рокля, която искаше да си купи, пробвала я, не могла да вземе решение, помолила да й я запазят, в Мейн имало буря… изпопадали много дървета, стари дървета на острова, чичо Хари се обадил, колко тъжно!
— О, скъпи — тя запърха очарователно край мен, надигна се на пръсти, за да свали чашите за вино — може ли да ми помогнеш? Моля? — Ем и Франси, съквартирантките, не се виждаха никъде, като че ли и те, и приятелите им се бяха измъкнали благоразумно преди появата ми. — О, не си прави труда, успях. Слушай, имам много добра идея. Хайде да се отбием да хапнем къри, преди да отидем у Синтия. Ужасно ми се прияде. Каква беше онази дупка на „Леке“, в която ме заведе веднъж — която харесваш? Как се наричаше? „Махал“… нещо си?
— Искаш да кажеш, бълхарникът? — казах студено. Дори не бях съблякъл палтото си.
— Моля?
— С мазния „роган — джош“180. И старците, които ти действаха потискащо. Тълпите, излезли от разпродажбите в „Блумингдейлс“. — „Джал Махал Рестаруант“ (така пишеше!) беше невзрачен индийски ресторант, сгушен на втория етаж на една сграда на „Леке“, където нищо не се бе променило от времето, когато бях дете: нито тънките питки, нито цените, нито килимът, избледнял край прозорците до розово от влагата, нито дори келнерите: същите закръглени, блажено усмихнати, кротки лица, които помнех от детството си, когато отивахме там след кино с майка ми, за да ядем хлебчета „самоса“ и сладолед от манго. — Разбира се, защо не. „Най-жалкият ресторант в Манхатън“. Прекрасна идея.