— Слушай, ти си права, и аз често мисля така, но това нещо… поличби, знаци, интуиция, не е логично да е имало начин ти да… — защо все не успявах да довърша едно смислено изречение, когато бях около нея? — … мога ли да ти обясня колко шантаво звучи? Особено когато го казва някой друг? Да се обвиняваш, че не си успяла да предскажеш бъдещето?
— Е… може би, но доктор Каменцинд твърдеше, че с всички е така. При злополуки, катастрофи… около седемдесет и пет процента от жертвите са убедени, че е имало предупреждаващи знамения, които те са отхвърлили с лека ръка или не са осъзнали правилно, а при деца под осемнайсетгодишна възраст този процент е дори по-висок. Но това не означава, че не е имало такива знамения, нали?
— Не мисля, че нещата стоят така. Когато погледнеш назад, със сигурност. Но ми се струва, че това е по-скоро като колонка от цифри, в която събираш погрешно две числа в началото, и това проваля сумата. Връщаш се назад, виждаш грешката си — моментът, в който промяната би довела до различен изход.
— Но това е почти също толкова мъчително, нали? Да виждаш грешката, моментът, в който си постъпил погрешно, и да не бъдеш в състояние да се върнеш и да я поправиш? Моето прослушване… — тя отпи голяма глътка от виното — за участие в оркестъра на ученици, подготвящи се за „Джулиард“, учителката ми по солфеж беше казала, че може да получа мястото на втори флейтист, а ако се представя изключително добре, може би имам шансове и за първи. Струва ми се, това беше наистина нещо голямо, поне в известен смисъл. Но Уелти… — да, несъмнено бяха сълзи, блестяха на светлината на свещите — знаех, че не съм права да го врънкам да дойде с мен, нямаше никаква причина той да идва — Уелти ме глезеше безобразно дори докато майка ми беше жива, но когато тя почина, той започна да ме глези още повече, и да, денят беше важен за мен, но дали е бил толкова важен, колкото го представях аз? Не. Защото — тя вече плачеше, едва забележимо — аз дори не исках да отида в музея, исках той да дойде с мен, защото знаех, че ще ме заведе на обяд преди прослушването, където поискам — през онзи ден той трябваше да си остане у дома, имаше работа, а и на прослушването дори не се допускаха близки, щеше да му се наложи да чака долу, във фоайето…
— Знаел е какво върши.
Тя ме погледна така, като че ли бях казал възможно най-погрешното нещо; но аз знаех, че съм казал възможно най-правилното, стига само да можех да го облека както трябва в думи.
— През цялото време, докато бяхме заедно, той говореше само за теб. И…
— И какво?
— Нищо! — притворих очи, замаян от виното, от нея, от невъзможността да й обясня. — Това е просто… бяха последните му мигове на тази земя, разбираш ли? И пространството, отделящо моя живот от неговия, беше много, много малко. Всъщност нямаше такова пространство. Имах чувството, че нещо се отвори между нас. Сякаш премина огромна светлина, в която се видя кое е истинско — кое има значение. Нямаше аз и той. Бяхме една и съща личност. Мислите ни бяха едни и същи… не се налагаше да говорим. Бяха само няколко минути, но можеше и да е било години, би могло все още да сме там. И, хм, знам, че това звучи странно — всъщност беше напълно налудничава аналогия, смахната, откачена, но не се сещах за друг начин да достигна до онова, което исках да кажа — чувала ли си за Барбара Гибъри, която ръководи онези семинари в Райнбек184, с регресиите към предишен живот? Реинкарнации, кармични връзки, всякакви такива неща? Души, които са били заедно в много животи? Знам, знам — казах, забелязал удивеното й (и леко изплашено) изражение — всеки път, когато се видя с Барбара, тя ми казва да припявам „Ум“ или „Рум“ или нещо такова, за да прочистя блокираните си чакри — „слабост на муладара185“ — не се занасям, такава диагноза ми постави, „изкореняване“… „свиване на сърцето“… „фрагментирано енергийно поле“. Просто си стоях с коктейл в ръка и се занимавах със свои неща, когато тя цъфна до мен и започна да ми обяснява какви храни трябвало да ям, за да се „заземя“… — тя започваше да губи интерес, забелязах — съжалявам, малко се отклоних от темата, работата е там, че — ами, поспорихме, всички тези неща ме дразнят ужасно. Хоуби също стоеше наблизо с едно голямо уиски, и попита „А какво ще кажеш за мен, Барбара? Трябва ли да ям кореноплодни зеленчуци? Или да се изправям на главата си?“, а тя просто го потупа по ръката и каза „О, не се безпокой, Джеймс, ти ВЕЧЕ си се издигнал на по-високо ниво.“
Това успя да я разсмее.
— Но Уелти… и той беше такъв. И той се беше издигнал на по-високо ниво. Наистина — не се шегувам. Говоря сериозно. Беше изключителна личност. Тези истории, които разказва Барбара — как гуру Еди-кой си сложил ръка върху главата й в Бирма и за една минута тя почувствала как в нея се просмуква ново познание и тя става различен човек…
184
Историческо селце в Дъчес Каунти, щата Ню Йорк, основано през 1686 г. от холандци, един от първите преселници в Америка. — Б.пр.