— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската поп-музика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“)
— Fritas18? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.
И двамата социални работници се стреснаха; после мъжът (Енрике, и двамата се бяха представили само с първите си имена) отвърна нещо на испански и посочи няколко маси по-нататък, където младата ексцентрична двойка го викаше с жестове.
Седях със зачервени очи, изпаднал в шок, пред чинията с бързо изстиващи бъркани яйца и ми беше трудно да осъзная по-практичните аспекти на положението, в което се бях озовал. В светлината на случилото се техните въпроси за баща ми ми се струваха толкова маловажни, че трябваше да положа доста усилия, докато разбера защо те упорстват да ме разпитват за него.
— Кога го видя за последен път? — попита корейката, която няколко пъти ме беше помолила да се обръщам към нея с малкото й име (опитвах се многократно да си го припомня, но не успях). Но все още сякаш виждам пред себе си пълничките й ръце, скръстени на масата, и смущаващия цвят на лакираните й нокти — пепеляво-сребрист, с лилаво-синкав оттенък.
— Не можеш ли поне да предположиш? — попита мъжът, Енрике. — Кога си виждал баща си?
— Съвсем приблизително би било достатъчно — каза корейката. — Как мислиш, кога си го видял за последен път?
— Ами — започнах — мисленето ми струваше усилие — като че ли по някое време миналата есен.
Струваше ми се, че смъртта на майка ми е някаква грешка, която може да се поправи, ако се овладея и се опитам да помогна на тези хора.
— Октомври? Септември? — попита тя меко, когато аз не продължих.
Главата ме болеше толкова силно, че всеки път, когато я завъртах, ми се доплакваше, но главоболието беше най-малкият ми проблем.
— Не знам — отвърнах. — След като вече бях тръгнал на училище.
— Би ли казал тогава, че е било през септември? — попита Енрике, вдигайки поглед от листа на клипборда, на който си водеше бележки. Беше грубоват на вид, като че ли не се чувстваше добре с костюм и вратовръзка, малко като позатлъстял бивш спортист, но в тона му се долавяше успокояващата атмосфера на света на чиновника: работа от девет до пет, шкафове с папки в офиса, под, покрит с мокет, обичайните дела за Манхатън. — Не си имал никакъв контакт или връзка с него оттогава?
— А има ли приятели, или някой, който да му е особено близък, и който би могъл да знае как да се свържем с него? — попита корейката, привеждайки се майчински към мен.
Въпросът й ме стресна. Не бях чувал за такива хора. Дори самото предположение, че баща ми би могъл да има приятели (да не говорим пък за „особено близки“), почиваше на такова фундаментално неразбиране на личността му, че не знаех как да отговоря.
Едва след като чиниите бяха отнесени, в напрегнатото мълчание, когато всички бяха приключили с храненето, но никой не ставаше, за да си върви, върху мен се стовари смазващата истина за това накъде биеха те със своите на пръв поглед неразбираеми въпроси за баща ми и за моите баба и дядо Декър (от Мериленд, не помнех града, в някакво полуселско предградие, къщата се намираше зад един строителен хипермаркет, както и за някакви несъществуващи лели и чичовци. Бях малолетен, без настойник. Налагаше се да бъда отведен незабавно от дома си (от „обкръжаващата ме среда“, както се изразяваха те). Докато не успееха да се свържат с родителите на баща ми, общинските служби трябваше да се задействат.
— Но какво ще правите с мен? — попитах за втори път, избутвайки назад стола си, а във внезапно извисения ми глас трепна паника. Всичко изглеждаше съвсем непринудено, когато бях изключил телевизора и бях напуснал с тях апартамента, за да хапнем нещо заедно, така бяха казали. Никой не бе споменал нищо за отвеждането ми от дома.
Енрике сведе поглед към записките си.
— Е, Тео… — той упорито произнасяше погрешно името ми, и двамата го правеха, — ти си малолетен и е необходимо някой незабавно да се погрижи за теб. Ще се наложи да ти намерим място в някое общежитие по спешност.