— Тя беше най-готината от всички — каза Анди със своя сякаш долитащ отдалече глас. — Помниш ли как ни заведе с автобуса на онази среща на феновете на филми на ужасите в Ню Джърси? И онзи мазник, Рип, който постоянно се влачеше подир нас, за да я убеди да играе във вампирския му филм?
Разбирах, че намеренията му са добри. Но за мен беше почти непоносимо да говоря за каквото и да било, свързано с майка ми, или за времето ПРЕДИ, затова му обърнах гръб.
— Мисля даже, че той не разбираше нищо от ужаси — продължи Анди с дразнещия си, слаб глас. — По-скоро е бил някакъв фетишист. Всички тези истории с подземията и момичетата, завързани за лабораторни маси ми приличаха на чисто садо-мазо порно. Помниш ли как я молеше да пробва онези вампирски зъби?
— Да. Тогава тя отиде да поговори с охраната.
— Той беше с кожени панталони. И пиърсинг навсякъде. Искам да кажа, кой знае, може и действително да е правел вампирски филм, но си беше пълен извратеняк, забеляза ли? Онази негова гадна усмивчица? И как се опитваше да надникне в деколтето й?
Показах му среден пръст.
— Хайде, да вървим — казах, — гладен съм.
— О, нима?
Бях отслабнал с четири-пет килограма след смъртта на майка ми — достатъчно много, за да започне госпожа Суонсън да проверява теглото ми в кабинета си (нещо, което ме караше да се чувствам много неудобно) — на кантара, който ползваше за момичета с хранителни разстройства.
— Защо, ти не си ли?
— Гладен съм, но бях останал с впечатлението, че пазиш линия. За да ти става роклята за абитуриентския бал.
— Майната ти — казах беззлобно, докато отварях вратата — и се блъснах право в господин Барбър, който бе стоял отпред, трудно бе да се прецени дали се бе канил да почука или бе подслушвал.
Смутен, започнах да пелтеча — всякакви нецензурни думи бяха сериозно нарушение на правилата в дома на семейство Барбър — но господин Барбър като че ли не беше особено възмутен.
— Е, Тио — каза той сухо, хвърляйки поглед някъде над главата ми, — радвам се да забележа, че се чувстваш по-добре. Хайде, да побързаме, за да намерим маса.
iv.
През следващата седмица всички забелязаха, че апетитът ми се е подобрил, дори Тоди.
— Приключи ли с гладната стачка? — попита ме той любопитно една сутрин.
— Тоди, яж си закуската.
— Ама нали така се казва — когато хората не ядат.
— Не, гладни стачки правят затворниците — отбеляза самоуверено Китси.
— Котенце! — намеси се господин Барбър предупредително.
— Да, ама той изяде вчера три гофрети — каза Тоди, поглеждайки настоятелно ту единия, ту другия от безразличните си родители с надеждата да привлече вниманието им. — А аз изядох само две. Тази сутрин изяде една купа корнфлейкс и шест парчета бекон, а вие казахте, че пет парчета бекон са прекалено много за мен. Защо аз да не мога да изям пет парчета?
v.
— Е, здравей, здравей — каза психиатърът Дейв, затвори вратата и се разположи срещу мен в кабинета си — навсякъде имаше килими и лавици със стари наръчници („Наркотици и общество“; „Детска психология: различният подход“); както и бежови надиплени завеси, които се разтваряха с тихо бръмчене, когато той натиснеше едно копче.
Усмихнах се смутено, плъзвайки поглед из стаята, по растенията в саксии, бронзовата статуя на Буда, гледах навсякъде, само не и към него.
— И тъй — далечният шум на уличното движение, долитащ от Пето Авеню, придаваше на мълчанието, възцарило се между нас, гигантски, междугалактически измерения. — Как си днес?
— Ами… — очаквах консултациите при Дейв с ужас, това изпитание, през което преминавах два пъти седмично, за мен не беше много по-различно от посещение при зъболекар; чувствах се виновен, че не мога да го харесвам, при положение, че той полагаше такива усилия, винаги ме питаше какви филми и какви книги харесвам, изрязваше статии от „Гейм Про“37, които според него биха представлявали интерес за мен — понякога дори ме водеше на хамбургери в закусвалнята EJ — и все пак, когато започнеше с въпросите си, аз се вцепенявах, като че ли ме бяха изблъскали изненадващо на сцена, където се играеше пиеса, а аз не си знаех репликите.