— Днес ми се струваш малко разсеян…
— Ами… — не бях пропуснал да отбележа, че немалко от книгите по лавиците в кабинета имаха заглавия, съдържащи думата „секс“: „Сексуалност на подрастващите“, „Секс и познавателна способност“, „Видове сексуални отклонения“ и — любимото ми: „Открит поглед към сексуалните зависимости“. — Струва ми се, че съм добре.
— Струва ти се?
— Не, добре съм наистина. Нещата се развиват добре.
— Така ли? — Дейв се облегна назад на стола си и заклати единия си крак, обут в кец „Конвърс“. — Това е чудесно — после продължи: — Защо не ми поразкажеш това-онова за последните събития около теб?
— О… — почесах се по едната вежда, отклоних поглед — испанският все още ме затруднява… трябва да направя още един допълнителен тест, сигурно ще е в понеделник. Но пък имам отлична оценка за доклада си за Сталинград. Което вероятно означава, че оценката ми по история вече няма да е В минус, а чисто В.
Той мълча толкова дълго, взирайки се в мен, че аз започнах да се притеснявам и затърсих какво друго да кажа. После попита:
— Нещо друго?
— Ами… — сведох поглед към пръстите си.
— Какво е положението с твоята тревожност?
— Не е толкова лошо — отвърнах и се замислих колко много ме притесняваше фактът, че не знам нищо за Дейв. Той беше от мъжете, които носят венчална халка, която не прилича много на венчална халка — а може и наистина да не беше и той просто да се гордееше особено много с келтския си произход38. Ако трябваше да изкажа предположение, бих казал, че се е оженил наскоро и има бебе — имаше онова изтощено излъчване на преуморен млад баща, като че ли му се налагаше да става да сменя памперси нощем — но кой би могъл да знае?
— А лекарството? Как стои въпросът със страничните ефекти?
— Ъъъ… — почесах се по носа — май вече го понасям по-добре.
Напоследък дори не бях вземал предписаните хапчета, от които толкова ми се доспиваше и така ме болеше глава, че бях започнал да ги хвърлям в умивалника и да ги отмивам с вода.
Дейв помълча за миг.
— В такъв случай — неправилно ли ще бъде твърдението, че общо взето, се чувстваш по-добре?
— Предполагам, че ще е правилно — отвърнах след кратко мълчание, вторачен в паното, окачено зад главата му. Приличаше на кривнато на една страна сметало, направено от глинени зрънца и навързани на възли въжета, и аз бях прекарал значителна част от живота си напоследък, взирайки се в него.
Дейв се усмихна.
— Казваш го, като че ли е нещо, от което трябва да се срамуваш. Но това, че се чувстваш добре, не означава, че си забравил майка си. Или че не си я обичал достатъчно.
Раздразнен от това предположение, което никога не бе ми хрумвало, отклоних очи и се загледах през прозореца — в депресиращия изглед оттук към зданието с бяла фасада от другата страна на улицата.
— Имаш ли някаква представа каква е причината да се чувстваш по-добре?
— Не, всъщност не — отвърнах рязко. „По-добре“ всъщност не беше точно описание на състоянието ми. Нямаше подходяща дума, която да го опише. Ставаше дума по-скоро за съвсем дребни неща — смеховете в училищните коридори, живото гущерче, стрелнало се в един аквариум в лабораторията — тези неща ме караха да се почувствам щастлив за миг, а после да се разплача. Понякога, вечер, през прозорците откъм Парк Авеню нахлуваше влажен, понесъл песъчинки вятър, когато движението вече започваше да оредява и градът утихваше за нощта; беше дъждовно, дърветата се разлистваха, пролетта преминаваше в лято; и самотните вопли на клаксоните на улицата, влажният мирис на мокри тротоари криеха някакъв заряд, предаваха наелектризиращото усещане за тълпите, за самотни секретарки и затлъстели мъже с хартиени пакети храна за вкъщи, за вездесъщата тъга, навявана от тромавите, настоятелни усилия на човешките същества да живеят. В продължение на седмици бях живял като вледенен, капсулиран; сега, когато влизах под душа, пусках водата колкото можех по-силно и безмълвно виех от плач. Всичко беше като отворена рана — мъчително, смущаващо, объркано, и все пак имах чувството, че съм бил извлечен от ледена вода през дупка в леда, в смразяващ студ, под слънчевите лъчи.