— Къде беше сега? — попита Дейв, опитвайки се да улови погледа ми.
— Моля?
— За какво се беше замислил?
— За нищо.
— Така ли? Доста трудно е наистина да не мислиш за нищо.
Свих рамене. Като изключим Анди, не бях казвал на никого за отиването с автобуса до дома на Пипа, и тази тайна придаваше цвят на всичко, като последните отблясъци от сън: хартиените цветя, слабата, трептяща светлина на свещта, влажната й, гореща ръка в моята. Но макар това да бе най-значителното и истинско нещо, което ми се бе случвало от доста време насам, не исках да го развалям, говорейки за него, особено пък с Дейв.
Поседяхме така още няколко мига, които ми се сториха много дълги. После Дейв се приведе напред с угрижено изражение и каза:
— Аз съм тук, за да разговарям с теб за всичко, за което пожелаеш да говориш. А може и — столът изскърца, когато той се размърда на него, — може и изобщо да не говорим! Само се питам дали няма нещо, което да ангажира мислите ти.
— Ами… — подех след една безкрайна пауза, възпирайки се да си погледна часовника. — Искам да кажа, аз просто… — колко минути още ни оставаха? Четиридесет?
— Защото научавам от другите възрастни около теб, че напоследък у теб се забелязва значително подобрение. Вземаш повече участие в час — допълни той, тъй като аз мълчах. — Поддържаш социални контакти. Отново се храниш нормално — в тишината откъм улицата долетя далечен писък на линейка. — Затова се питам дали би ми помогнал да разбера какво се е променило.
Свих рамене и се почесах по бузата. Как се предполага, че трябва да обясниш подобно нещо? Струваше ми се глупаво да се опитвам. Дори споменът бе започнал да се обгражда с далечно, нереално сияние, като сън, чиито подробности стават все по-неясни, колкото повече се опитваш да ги възстановиш. По-голямо значение имаше чувството, онова сладко, силно подводно течение, толкова властно, че в час, или в училищния автобус, или когато лежах в леглото си и се опитвах да мисля за нещо приятно, нещо, което да ме накара да се почувствам в безопасност, за някакво място, някакви обстоятелства, при които сърцето ми да не се свива от тревога, беше достатъчно да се отпусна, потъвайки до онова тайно място, където всичко беше наред. Стени с цвят на канела, дъжд по стъклата, всеобхватна тишина и усещане за отдалеченост и дълбочина, като на лакирания фон на картина от деветнайсети век. Килими, излинели така, че се виждаше основата, рисувани японски ветрила и много стари картички за свети Валентин, трепкащи в светлината на свещта образи на Пиеро, гълъбици и сърца, обрамчени с цветя. Бледото лице на Пипа в мрака.
vi.
— Виж какво — казах на Анди няколко дни по-късно, когато излизахме от „Старбъкс“ след училище, — може ли да ме прикриваш днес следобед?
— Разбира се — каза Анди и отпи лакомо от кафето си. — За колко време?
— Не знам — в зависимост от това колко време щеше да ми отнеме прехвърлянето на Четиринайсета улица, пътят до центъра можеше да отнеме четиридесет и пет минути; с автобус, в работен ден, можеше да ми отнеме и по-дълго време. — Около три часа?
Той направи гримаса; ако майка му беше у дома, щеше да задава въпроси.
— Какво да й кажа?
— Кажи, че е трябвало да остана до късно в училище, нещо подобно.
— Ще реши, че си оплескал нещо.
— На кого му пука?
— Е, да, но не ми се иска да се обади в училище, за да провери.
— Кажи, че съм отишъл на кино.
— Тогава ще попита защо не съм отишъл и аз. Защо да не кажа, че си в библиотеката?
— Звучи доста тъпо.
— Така да бъде, ами да й кажем тогава, че имаш някаква страшно спешна уговорка с онзи човек от социалните служби, който отговаря за теб. Или че си се отбил да удариш два „Олд Фешънд“39 в бара на „Фоур Сийзънс“40.
Имитираше баща си, изглеждаше толкова убедително, че се разсмях.
— Fabelhaft41 — отвърнах с гласа на господин Барбър. — Много смешно, няма що.
— Централната сграда е отворена довечера до седем — отвърна той с безизразния си, глух глас. — Но не е необходимо да знам дали си отишъл там или в някой от клоновете, забравил си да споменеш.
vii.
Вратата се отвори по-бързо, отколкото бях очаквал, в момента, когато се взирах надолу по улицата и мислех за нещо. Този път той беше добре избръснат, миришеше на сапун, дългата му коса беше спретнато сресана назад и прибрана зад ушите; и беше облечен също така впечатляващо, както господин Блакуел, когато го бях видял.