viii.
Първото, което тя ми каза, беше:
— Моля те, би ли изключил лампата?
Седеше, облегната на възглавници, в леглото, със слушалките на айпода в ушите, и се оглеждаше, заслепена и объркана, в светлината на лампата на тавана.
Изключих я. Стаята изглеждаше по-празна, край стените бяха натрупани кашони. Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците; отвън, в тъмния двор, бледият силует на една цъфнала круша, чиито бели цветове я обгръщаха като кипнала пяна, се очертаваше на фона на влажните тухли.
— Здравей — каза тя и стисна малко по-здраво ръцете си, отпуснати върху завивката.
— Здравей — отвърнах, обзет от желание гласът ми да не звучеше толкова смутено.
— Знаех, че си ти! Чух те да говориш в кухнята!
— Така ли? Откъде разбра, че съм аз?
— Нали съм музикант? Имам много остър слух.
Когато очите ми привикнаха към мрака, забелязах, че тя вече не изглежда толкова крехка, колкото при предишното ми посещение. Косата й беше пораснала малко, скобите бяха извадени, макар че нагърчените очертания на раната все още се виждаха.
— Как се чувстваш? — попитах.
Тя се усмихна.
— Спи ми се — сънят се просмукваше в гласа й, хрипкав, със скрита сладост. — Имаш ли нещо против да ги ползваме заедно?
— Да ползваме кое?
Тя извърна глава, измъкна една от слушалките, и ми я подаде.
— Чуй това.
Седнах до нея на леглото и поставих слушалката в ухото си; зазвъняха ефирни хармонии, безплътни, настоятелни като радиосигнал, долитащ от Рая.
Спогледахме се.
— Какво е това? — попитах.
— Амиии… — тя хвърли поглед към айпода — Палестрина.
— О!
Всъщност ми беше все едно какво е. Слушах тази музика заради дъждовната светлина, заради бялото дърво зад прозореца, заради гръмотевиците, заради нея.
Мълчанието между нас беше едновременно странно и изпълнено с щастие, бяхме свързани с кабела и звънтящите, високи, крехки като лед гласове.
— Не е необходимо да говориш — каза тя, — ако не ти се говори — клепачите й натежаваха, сънливият й глас звучеше така, сякаш споделяше тайна. — Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча.
— Плакала ли си? — попитах, след като я погледнах по-отблизо.
— Не. Е, всъщност съвсем мъничко.
Седяхме, без да казваме нищо, и не се чувствахме глупаво или неловко.
— Трябва да замина — каза тя след малко. — Знаеш ли?
— Знам. Той ми каза.
— Ужасно е. Не искам да заминавам — тя излъчваше солено ухание на лекарства и още нещо, нещо подобно на чая от лайка, който мама купуваше от „Грейсис“, нещо сладко и тревисто.
— Тя изглежда симпатична — казах предпазливо, — сигурно наистина е така.
— Сигурно — повтори тя мрачно, плъзгайки пръст по покривката на леглото. — Говореше нещо за басейн. И за коне.
— Ще бъде забавно.
Тя примигна объркано.
— Може би.
— Яздиш ли?
— Не.
— Нито пък аз. Но мама яздеше. Обичаше коне. Винаги спираше при конете от екипажите в Сентръл Парк Саут и им говореше. Изглеждаше… — чудех се как да го изразя — изглеждаше, като че ли те й отговарят. Обръщаха глави, макар и с наочници, натам, където вървеше тя.
— И твоята майка ли е мъртва? — попита тя плахо.
— Да.
— Моята майка е мъртва от… — тя помълча замислено — не помня откога. Почина след пролетната ми ваканция, така че пролетната ми ваканция се събра с още една седмица, през която бях освободена от училище. Щеше да има излет до Ботаническата градина през тази седмица, а аз не можах да отида. Тя ми липсва.
— От какво умря?
— Беше болна. И твоята майка ли беше болна?
— Не. Беше нещастен случай. — После, понеже не ми се искаше да се спираме задълго на тази тема, продължих: — Така или иначе, майка ми обичаше коне. Когато била малка, имала кон, който понякога се чувствал самотен, разбираш ли, идвал до къщата и промушвал главата си през прозореца, за да види какво става.
— Как се е казвал?
— Пейнтбокс42.
Обичах разказите на майка ми за конюшните в Канзас: за бухалите и прилепите, които живеели високо на подпокривните греди, за цвилещите и пръхтящи коне. Знаех имената на всички коне и кучета, които бе имала като дете.
— Пейнтбокс! Шарен ли е бил?
— Бил е на някакви петна. Виждал съм го на снимка. Понякога — през лятото — идвал и надничал, когато тя спяла следобед. Знаеш ли, чувала дишането му през завесите.