— О — възкликна леля Маргарет, — плачеш ли? Виждате ли? — обърна се тя към младата медицинска сестра (която кимаше усмихнато в желанието си да й се понрави, очевидно омагьосана от нея). — Колко е сладък! Тя ще ти липсва, нали? — Усмивката й беше широка, уверена, израз на нейната убеденост в собствената си правота. — Трябва да ни дойдеш на гости, задължително. Винаги се радвам на гости. Родителите ми… те имаха една от най-големите къщи в Тексас, строена в стила от епохата на Тюдорите…
И тя продължи да дърдори дружелюбно като папагал. Но моята привързаност беше насочена другаде. А целувката на Пипа — с онзи странен, горчиво-сладък вкус — беше с мен по целия път обратно към Горен Манхатън, докато се полюшвах сънливо в автобуса, във властта на разтапящо очарование и скръб, на болка, сияйна като звездите, която ме издигаше като хвърчило над бруления от вятъра град: главата ми се рееше в дъждовните облаци, сърцето ми се издигаше към небесата.
ix.
Мисълта за нейното заминаване ми беше ненавистна. Не исках да мисля за това. В деня, когато тя заминаваше, се събудих дълбоко угнетен. Взирайки се в синьочерното небе, надвиснало заплашително над Парк Авеню, мътно небе, като извадено от картина с изображение на Голгота, си я представях как гледа същото небе през прозореца на самолета; и — докато двамата с Анди вървяхме към автобусната спирка, сведените очи и мрачното настроение на хората по улицата сякаш отразяваха и увеличаваха тъгата ми заради нейното заминаване.
— Е, Тексас е скучен, няма спор — каза Анди между две кихавици; очите му бяха зачервени и сълзяха от полена, така че сега той приличаше дори повече от обикновено на лабораторна бяла мишка.
— Бил ли си там?
— Да — в Далас. Чичо Хари и леля Тес живяха там известно време. Няма какво да се прави, освен да ходиш на кино, и не може да отидеш никъде пеш, все някой трябва да те закара. Освен това имат гърмящи змии, а също и смъртно наказание, струва ми се, което според мен е примитивно и неетично в деветдесет и девет процента от случаите. Но за нея там вероятно ще е по-добре.
— Защо?
— Предимно заради климата — каза Анди, бършейки носа си с една от гладените памучни носни кърпички, които вземаше всяка сутрин от купчината в чекмеджето на скрина си. — Болните се възстановяват по-бързо на топъл климат. Затова дядо ми Ван дер Плейн се пренесе да живее в Палм Бийч.
Мълчах. Знаех, че Анди е верен приятел; доверявах му се, ценях мнението му, и все пак разговорът с него понякога ме караше да изпитвам чувството, че разговарям с някоя от онези компютърни програми, които симулират човешки реакции.
— Ако ще е в Далас, задължително трябва да отиде в природонаучния музей. Макар че може би ще й се види малък и донякъде старомоден. Имат IMAX, но не е дори 3D. Освен това искат да си купуваш допълнителен билет за вход в планетариума, което е смешно, като се има предвид колко по-невзрачен е от „Хейдън“.
— Аха.
Понякога се питах какво бе необходимо, за да бъде изтръгнат Анди от неговата кула на откачен математик — може би цунами? Нашествие на десептикони43? Годзила да зашляпа по Пето Авеню? Той беше планета, лишена от атмосфера.
х.
Дали някой някога се бе чувствал толкова самотен? Завърнал се в дома на семейство Барбър, сред оживлението и целостта на едно семейство, към което не принадлежах, сега се чувствах дори по-сам отпреди — особено тъй като, с наближаването на края на учебната година, не ми беше ясно (нито пък на Анди) дали ще замина с тях за вилата им в Мейн. С присъщата си тактичност госпожа Барбър съумяваше да заобиколи темата дори сред кашоните и отворените куфари, които започнаха да се появяват навсякъде из къщата; господин Барбър и по-малките деца изглеждаха приятно развълнувани, но Анди гледаше на тази перспектива с откровен ужас.
— Слънце и радост — отбеляза той саркастично, избутвайки нагоре по носа очилата си (същите като моите, само че с много по-дебели лещи). — При баба си и дядо си ще бъдеш поне на суша. И ще имате топла вода. И Интернет.