Нищо не задължавало Уелти да се намесва, но той беше добросърдечен човек, лишен от семейство, а обичаше и деца. Поканил Джулиет тук по време на една ваканция, когато тя била шестгодишна, „ДжулиАн“, както я наричаха тогава…
— Тук? В тази къща?
— Да, тук. А когато лятото свършило и настанало време да я връща у дома, но малката плачела, защото не искала да си тръгва, а майката не отговаряла на обажданията му по телефона, той върнал самолетните билети и започнал да върти телефоните, за да провери къде да я запише в първи клас. Отношенията им никога не са били узаконени — страхувал се да разлайва кучетата, както се казва — но повечето хора приемали, че тя е негова дъщеря, без много да разпитват. Бил около трийсет и пет годишен, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И наистина беше такъв — във всеки аспект, който действително е от значение.
— Но да оставим това — каза той и вдигна очи, продължавайки с различен тон: — Ти каза, че искаш да разгледаш работилницата. Искаш ли да слезем долу?
— Да, моля — отвърнах. — Би било страхотно.
Когато го открих там долу, зает с един обърнат с краката нагоре стол, той се изправи, протегна се и каза, че му е време за почивка, но аз всъщност съвсем не исках да се качвам горе — работилницата беше такова магическо място: истинска пещера, пълна със съкровища, по-голяма отвътре, отколкото изглеждаше отвън, със светлината, процеждаща се през високо разположените прозорци, резбите и загадъчните, филигранни сечива, чиито имена не знаех, с острата, вълнуваща миризма на лак и восък. Дори столът, по който той работеше — предните му крака бяха кози, с разцепени копита — ми изглеждаше не толкова като мебел, колкото като някаква омагьосана твар, сякаш той можеше внезапно да се изправи, да скочи от дърводелския тезгях и да заподскача надолу по улицата.
Хоуби се пресегна за престилката си и я надяна отново. Макар че бе толкова кротък и добродушен, телосложението му беше на човек, който си изкарва прехраната с пренасяне на хладилници и товарене на камиони.
— И така — каза той, водейки ме надолу. — Това е „магазинът зад магазина“.
— Моля?
Той се засмя.
— Така нареченият arriere-boutique46. Онова, което виждат клиентите, е подредената сцена — фасадата, предназначена за публиката — но тук, долу, се върши важната работа.
— Ясно — казах, загледан в лабиринта, който се виждаше от стълбите — светло дърво с цвят на мед, тъмно дърво като разляна меласа, проблясъци на месинг, позлата и сребро в слабата светлина. Също като в Ноевия ковчег, мебелите бяха подредени по видове — столове при столове, дивани при дивани; часовници при часовници, а срещу тях бяха стройните редици на бюрата, шкафовете и гардеробите. В средата масите за хранене оформяха тесни пътечки, като в лабиринт, през които човек трябваше да се промъква предпазливо. На стената в дъното на помещението много потъмнели огледала, окачени рамка до рамка, излъчваха сребриста светлина, напомняща на старинни бални зали и салони, озарени от светлината на свещи.
Хоуби погледна назад, към мен. Беше му ясно колко ми е приятно тук.
— Харесваш ли старинни вещи?
Кимнах — така е, харесвам старинни вещи, макар дотогава да не бях осъзнавал това.