Выбрать главу

— Отворен спрямо какво? — попитах с глас, който прозвуча прекалено заядливо.

Тя ме изгледа учудено.

— Спрямо останалите хора! И — направи жест към прозореца — света около теб! Чуй ме — каза тя с най-мекия си, най-хипнотично успокояващ глас, — знам, че между теб и майка ти съществуваше невероятно тясна връзка. Разговаряла съм с нея. Виждала съм ви заедно. И знам точно колко много ти липсва.

„Не, не знаете“, казах си на ум и я загледах предизвикателно.

Госпожа Суонсън ми отправи странен поглед.

— Ще се учудиш, Тио — каза тя и се облегна в креслото си, на чиято облегалка бе преметнат шал, — като разбереш какви дребни, ежедневни неща могат да те изтръгнат от отчаянието. Но никой не може да го направи вместо теб. Ти си онзи, който трябва да търси отворената врата.

Макар да знаех, че намеренията й са добри, аз си тръгнах от кабинета й с наведена глава, очите ми смъдяха от гневни сълзи. Какво, по дяволите, можеше да разбере тази дърта кокошка? Госпожа Суонсън имаше гигантско семейство — около десет деца и трийсет внука, ако се съдеше от снимките по стените; госпожа Суонсън имаше огромен апартамент в Сентръл Парк Уест, къща в Кънектикът и нямаше никаква представа какво означава със строшаването на една дъска всичко около теб да рухне за миг. Лесно й беше да си седи в хипарското кресло и да дрънка за извънкласни занимания и отворени врати.

И все пак, най-неочаквано, една врата наистина се беше отворила, на най-невероятно място: в работилницата на Хоуби. Моята „помощ“ при работата върху стола (която се изразяваше предимно в това, че стоях отстрани, докато Хоуби разпаряше тапицерията, за да ми покаже щетите от дървояди, неумели поправки и други скрити отдолу ужасии) бързо се превърна в два или три удивително вълнуващи следобеда седмично, след училище: слагах етикети на различни буркани, бърках лепило от заешка кожа, подреждах кутии с дръжки за чекмеджета („дребните, досадни подробности“), а понякога просто го наблюдавах да обработва на струга крака на столове. Макар че магазинът горе си тънеше в мрак, а металните решетки оставаха спуснати, все пак в „магазина зад магазина“ високите стоящи часовници тиктакаха, махагонът сияеше, светлината се стичаше в златни езерца върху масите, животът в менажерията на долния етаж продължаваше да тече.

Обаждаха му се от аукционни къщи от всички краища на града, както и частни клиенти; реставрираше мебели за „Сотбис“, за „Кристис“, за „Тепър“ и за „Дойл“. След училище, сред сънливото тиктакане на високите часовници, той ме учеше да разпознавам текстурата и блясъка на различните видове дърво, цветовете им, лъскавите, къдрави вълнички на тигровия клен, зърнестата, подобна на пяна повърхност на почистения от чепове орех, да ги претеглям на ръка и дори да различавам мириса на всяко „понякога, когато не си сигурен какво е, е най-добре да го подушиш“ — пикантния махагон, димния мирис на ореха, характерния остър аромат на черната череша и цветния мирис на розовото дърво, примесен с дъх на амбра и смола. Триони и бургии, пили и камъни за заточване, различни видове длета, скоби и приспособления за рязане по ъгъл. Изучавах видовете лакове и позлати, какво е жлеб и какво — сглобка с шип, разликата между потъмнено дърво и истински абанос, нюпортска, кънектикътска и филаделфийска изработка на горната част на облегалката, как масивната конструкция и ниската надстройка на едно бюро „чипъндейл“ го правеха по-долнокачествено от друго бюро от същата епоха с характерните профили на крачетата, с четвъртинки колони с канелюри и „щедри“ по думите на Хоуби пропорции на чекмеджетата.

Долният етаж — слаба светлина, под, обсипан със стърготини — напомняше по нещо на конюшня — едри животни се редяха търпеливо в сумрака. Хоуби ми помогна да разбера, че хубавата мебел има индивидуалност на жива твар, с това, че наричаше отделните мебели „той“ и „тя“47, помогна ми да почувствам тази индивидуалност в мускулестата, почти животинска маса на забележителните мебели, отличаваща ги от техните по-питомни, безлични, безжизнени подобия, с навика си да плъзга с обич ръка по тъмните, лъскави хълбоци на бюфети и тоалетни масички, сякаш галеше домашни любимци. Беше добър учител и много скоро, превеждайки ме през процеса на анализ и сравнение, успя да ми обясни как да разпознавам имитацията: по прекалено равномерното износване (автентичните антики винаги бяха изтъркани неравномерно); по машинно изрязаните, а не полирани на ръка ръбове (достатъчно чувствителните пръсти можеха да почувстват машинно изрязания ръб, дори светлината да не бе достатъчно силна); но най-вече по това, че дървото изглеждаше безизразно, мъртво, по липсата на един определен отблясък: магията, породена през вековете, в които дървото е било докосвано и ползвано от човешки ръце, и преминавало от ръка на ръка. Замислех ли се за живота на тези достолепни стари писалища и високи скринове — живот, по-дълъг и по-милостив от човешкия — потъвах в покой като камък в дълбока вода, така че, когато дойдеше време да си вървя, излизах зашеметен и примигващ на шумното Шесто Авеню, почти неразбиращ къде се намирам.

вернуться

47

В английския език неодушевените предмети най-често се обозначават с местоимението за среден род. — Б.пр.