Все по-трудно съумявах да обясня отсъствията си (често се случваше да не се появя и на вечеря), а изобретателността на Анди вече се изчерпваше.
— Искаш ли да дойда с теб, за да поговорим с нея? — попита Хоуби един следобед, когато двамата седяхме в кухнята и ядяхме плодова пита с череши, която той бе купил от пазара на фермерите. — Нямам нищо против да отида да се запозная с нея. А може би ще предпочетеш да я поканиш да дойде тук?
— Може би — отвърнах след кратък размисъл.
— Може да й е интересно да види онзи двоен скрин „чипъндейл“, нали се сещаш, филаделфийския, с извитата горна част. Не да го купува — просто да го погледне. А пък ако искаш, можем да я поканим на обяд в „Ла Грьонуй“50 — той се разсмя — или пък в някое ресторантче тук наблизо, което може да й се стори забавно.
— Нека помисля — отвърнах; и този път се прибрах рано у дома с автобуса, потънал в мисли. Дори ако изключим това, че бях лъгал постоянно госпожа Барбър — все четях до късно в библиотеката във връзка с някакъв несъществуващ проект по история, щеше да бъде конфузно да призная пред Хоуби, че съм представил пръстена на господин Блакуел като семейна скъпоценност. А ако госпожа Барбър и Хоуби се срещнеха, по един или друг начин щеше да стане дума и за това. Като че ли нямаше начин да се избегне.
— Къде беше? — попита рязко госпожа Барбър, появила се от дълбините на апартамента с чаша джин с лимон в ръка — беше облечена за вечеря, но още не си беше обула обувките.
По нещо в тона й надуших клопка.
— Всъщност — отвърнах, — бях в Долен Манхатън, на гости на един приятел на майка ми.
Анди се обърна и ме зяпна недоумяващо.
— О, така ли? — попита със съмнение госпожа Барбър, хвърляйки изкосо поглед към Анди. — А пък Анди тъкмо ми обясняваше, че пак ще останеш до късно в библиотеката.
— Не и днес — отвърнах с непринуденост, която учуди и мен самия.
— Е, трябва да кажа, че това ме радва — каза хладно госпожа Барбър. — Като се има предвид, че централната сграда на библиотеката е затворена в понеделник.
— Не съм казвал, че е в централната сграда, мамо.
— Струва ми се, че вие може и да го познавате — подех, за да извадя Анди от огневата линия. — Или поне сте чували за него.
— За кого? — госпожа Барбър отново насочи погледа си към мен.
— За приятеля, при когото бях на гости. Казва се Джеймс Хобарт. Има магазин за мебели в Долен Манхатън — е, всъщност магазинът не е негов, той се занимава с реставрирането на мебелите.
Повдигнатите й вежди се отпуснаха.
— Хобарт?
— Работи за много фирми в града. Понякога и за „Сотбис“.
— Нали нямаш нищо против да му се обадя?
— Не — казах предпазливо. — Той каза, че би било хубаво да отидем да обядваме някъде тримата. А може би вие ще предпочетете да отидете някой път в магазина му.
50
„Ла Грьонуй“ (фр. жабата) — известен френски ресторант на 52-ра улица в Ню Йорк. — Б.пр.