В деня, когато аз приключих с работата си в къщата — беше около шест вечерта и бях потънал от глава до пети в прах — Уелти отвори бутилка вино, двамата седнахме на един от сандъците с мебели и я изпихме — нали разбираш, голи подове и онова ехо, присъщо на празните къщи. Бях изтощен — той ми плати на ръка, в брой, без да намесва в това баща ми — и когато му благодарих и попитах дали не е чувал за друго място, където бих могъл да намеря подобна работа, той каза: виж какво, току-що открих магазин в Ню Йорк, така че ако ти трябва работа, имаш я. И така, чукнахме се по този повод, аз се прибрах у дома, напълних един куфар, предимно с книги, сбогувах се с икономката, и на другия ден потеглих за Ню Йорк в багажника на един камион, който бях спрял на автостоп. Никога не съм се обръщал назад.
Настана мълчание. Продължавахме да сортираме фурнира: фрагментите, тънки като хартия, потракваха като плочки от някаква старинна игра, китайска може би, призрачно лек звук, който ни караше да се чувстваме изгубени в далеч по-всеобхватна тишина.
— Хей — казах, забелязал едно парче, грабнах го и му го подадох тържествуващо: съвпадаше идеално по цвят, по-добре от всички други парчета, които бе отделил на купчина.
Той го взе от мен и го огледа под лампата.
— Не е зле.
— Какво не му е наред?
— Ами виж… — той допря късчето фурнир до кутията на часовника — в тази работа трябва да се съчетават най-вече линиите на дървото. Това е номерът. Отклонения в цвета се заличават по-лесно. Ето, това парче — той вдигна друг къс фурнир, видимо отличаващ се с няколко нюанса по цвят — с малко пчелен восък и малко подходящо оцветяване може да стане. С калиев бихромат и съвсем малко вандайково кафяво — понякога, когато ми е било действително много трудно да съчетая линиите, особено при някои видове орех, съм ползвал амоняк за потъмняване на ново дърво. Но само когато случаят е бил действително отчаян. Винаги е най-добре да ползваш дърво от времето, от което датира предмета, който реставрираш, ако намериш такова.
— Как се научихте да правите всичко това? — попитах след кратко, смутено мълчание.
Той се засмя.
— По същия начин, по който се учиш ти сега! Навъртах се наоколо и наблюдавах. Помагах с по нещо.
— Уелти ли ви научи?
— О, не. Той разбираше от тези неща — знаеше как се правят. Ако си в този бизнес, трябва да го разбираш. Имаше много набито око и често прескачах да го доведа, ако ми трябваше второ мнение. Но преди да му стана съдружник, той обикновено ми прехвърляше предмети, подлежащи на реставрация. Тази работа отнема много време — изисква определена умствена нагласа, а той нямаше нито необходимия темперамент, нито достатъчно физическа издръжливост. Подчертано предпочиташе да се занимава с покупките — нали разбираш, да обикаля търговете — или да седи в магазина и да бъбри с клиентите. Всеки следобед към пет се качвах горе да пием чай. „Изтерзан от мрачните подземия“52. Долу беше действително доста неприятно в онези някогашни дни, навсякъде влага и плесен. Когато дойдох да работя за Уелти — той се засмя, — за него работеше един старец на име Абнър Мосбанк. Краката не го държаха, пръстите му бяха разкривени от артрит, виждаше с мъка. Отнемаше му около година да реставрира един предмет. Но аз не се намесвах, гледах го как работи. Беше като хирург. Не ми даваше да задавам въпроси. Държеше на пълно мълчание. Но пък знаеше абсолютно всичко — можеше да върши неща, които другите не умееха или пък вече не се интересуваха да изучат — съдбата на нашия занаят виси на косъм, и става все по-зле с всяко ново поколение.
— А баща ви никога ли не ви върна припечелените пари?
Той се засмя сърдечно.
— Нито цент! Така и не размени дори една дума с мен след това. Беше зъл дърт проклетник — почина на място от сърдечен удар, в мига, когато уволнявал един от най-старите си служители. Надали би могъл да видиш по-малко хора на нечие погребение. Три черни чадъра в лапавицата. Няма как да не се сетиш за Ебинизър Скрудж.
— А вие не се върнахте в колежа, така ли?
— Не. Нямах желание. Бях открил работата, с която исках да се занимавам. Така че — той опря двете си ръце отзад на кръста си и пак се протегна; с това сако с излинели лакти, раздърпано и малко мръсно, приличаше на добродушен коняр, упътил се към конюшните — поуката от тази история е: кой знае накъде ще тръгнеш след това?
52
„Тъй както робът към смъртта върви, изтерзан от мрачните подземия“, цитат от „Танатопсис“, стихотворение от Уилям Кълън Брайънт (1794-1878). — Б.пр.