— След кое?
Той се засмя и каза:
— След ваканцията на яхтата — после се обърна към лавицата, на която бурканчетата с пигменти бяха подредени като лекарства в аптека: кафеникавоземлисти, отровнозелени, стрити на прах въглени и пепел от кости. — Може за теб това да е повратният момент. Морето действа така на някои хора.
— Анди страда от морска болест. Когато е на борда, носи със себе си плик, в който да повръща.
— Е… — той посегна към едно бурканче с боя от сажди, — да си призная, мен морето никога не ме е вълнувало. Когато бях малък — четях „Балада за стария моряк“ с онези илюстрации на Доре — не, от океана ме побиват тръпки, но пък аз никога не съм тръгвал на такова приключение, каквото предстои на теб. Човек никога не знае. Защото — смръщил чело, той изтърси с потупване малко мека, черна прах на палитрата си — аз пък никога не съм предполагал, че старите мебели на госпожа Де Пейстър ще решат моето бъдеще. Може да те впечатлят раците-пустинници и да решиш да следваш морска биология. А може да решиш да строиш яхти, или пък да станеш художник-маринист, или да напишеш книга, разкриваща окончателната истина около потопяването на „Лузитания“53.
— Може — отвърнах с ръце зад гърба. Но не посмях да облека истинските си надежди в думи. Дори мисълта за това направо ме караше да се разтрепервам. Защото работата бе там: Китси и Тоди се държаха много, много по-мило с мен, като че ли някой се бе погрижил да поговори с тях; бях забелязвал и погледи, дискретни реплики, разменени между господин и госпожа Барбър, които будеха у мен надежди — и повече от надежди. Всъщност Анди бе този, който ме насочи към тази мисъл.
— Те мислят, че присъствието ти ми се отразява добре — бе казал той преди няколко дни, когато се прибирахме от училище. — Че успяваш да ме измъкнеш от черупката ми и че ставам по-общителен. Струва ми се, че може да обявят решението си пред семейството, когато отидем в Мейн.
— Какво решение?
— Не ставай глупав. Привързали са се към теб — особено мама. Но татко също. Мисля си, че може би искат да останеш при нас за постоянно.
xvii.
Прибирах се с автобуса, малко сънлив, полюшвах се напред-назад на удобната седалка и гледах как прелитат покрай мен влажните съботни улици. Когато влязох в апартамента — премръзнал, защото бях вървял под дъжда — Китси дотича в антрето и ме зяпна с широко отворени очи, като хипнотизирана, като че ли бях щраус, влязъл по погрешка в апартамента. После, след няколко безмълвни секунди, тя хукна обратно към дневната с шляпащи по паркета сандали и извика:
— Мамо! Той е тук!
Госпожа Барбър се появи.
— Здравей, Тио — каза тя. — Беше съвършено спокойна, но в поведението й забелязвах някаква принуденост, макар да не бях в състояние да я определя точно. — Влез, очаква те изненада.
Последвах я в кабинета на господин Барбър, потънал в мрак през този облачен следобед, където морските карти в рамки и стичащите се по стъклата дъждовни струи приличаха на театрален декор, представляващ каюта на кораб в бурно море. В другия край на стаята някакъв силует се изправи от едно кожено кресло.
— Здравей, приятелче — каза той. — Отдавна не сме се виждали.
Стоях вцепенен на прага. Разпознах безпогрешно гласа — беше баща ми.
Той пристъпи напред в слабата светлина, влизаща през прозорците. Нямаше съмнение, беше той, макар че се бе променил в сравнение с последния път, когато го бях видял: беше понапълнял, загорял, с подпухнало лице, нов костюм и подстриган като барман от някое заведение в центъра на града. Потресен, погледнах към госпожа Барбър, а тя ми се усмихна ободряващо, но безпомощно, сякаш казваше: „Разбирам, но какво мога да направя?“
Докато стоях, лишен от дар слово от шока, друга фигура се изправи и се промуши напред, заставайки пред баща ми.
— Здравей, аз съм Ксандра — чух гърлен глас.
Видях пред себе си странна жена, загоряла, с много спортна фигура: безизразни сиви очи, меднозлатиста кожа с много бръчки, със събрани навътре зъби с пролука между двата предни. Макар че беше по-възрастна от майка ми, или поне изглеждаше по-възрастна, беше облечена по начин, подходящ за по-млада жена: червени сандали с платформи, джинси с ниска талия, широк колан и купища златни бижута. Косата й, с цвят на карамелизирана слама, беше много права и цъфтеше по краищата; тя дъвчеше дъвка и миришеше силно на „Джуси Фрут“.
— Ксандра с „Кс“ — подчерта тя хрипкаво. Очите й бяха ясни и безцветни, заобиколени със сплъстени като бодли мигли, оцветени с тъмна спирала, погледът й беше самоуверен, властен, нетрепващ. — А не Сандра. И, Бог ми е свидетел, в никакъв случай Санди. Често ми се случва да ми кажат така, и тогава побеснявам.
53
Британски презокеански кораб, за кратко време оглавявал класацията за най-голям кораб на света. През 1915 — потопен с торпедо, изстреляно от немска подводница, загиват 1198 души от пътниците и екипажа. — Б.пр.