Баща ми се взираше в мен със застинала усмивка.
— Става ли, приятелче? Как мислиш, ще можеш ли да ни помогнеш?
Може би вече не пиеше, но едновремешната раздразнителност, нападаща го късно следобед, когато му се допиваше, все още се долавяше, дразнеща като дращене на гласпапир.
— Ключът не е у мен — отвърнах.
— Няма проблем — каза припряно баща ми. — Можем да повикаме ключар. Ксандра, подай ми телефона.
Мислех трескаво. Не исках да отидат в апартамента без мен.
— Хосе или Голди могат да ни отворят — казах тогава. — Ако аз отида там с вас.
— Чудесно — каза баща ми, — да вървим.
В тона му долових подозрение, че лъжа за ключа (скрит на сигурно място в стаята на Анди). Знаех също, че не му е приятно да се обръщаме към портиерите, тъй като повечето от служителите в сградата нямаха добро мнение за баща ми — нерядко го бяха виждали в незавидно състояние под влияние на алкохола. Но аз се постарах да срещна очите му с колкото може по-безизразен поглед, докато накрая той сви рамене и се обърна.
xviii.
— Hola, Jose!
— Bomba! — възкликна Хосе и отстъпи весело назад, когато ме видя на тротоара; той беше най-млад и най-весел сред портиерите, винаги се опитваше да се измъкне преди края на смяната си, за да играе футбол в парка. — Тио! Qué lo que, manito?54
Непресторената му усмивка ме върна с болезнен тласък в миналото. Всичко си беше същото — зелената тента, жълтеникавите сенки, същата кафява локва с пяна отгоре се бе събрала в канавката край тротоара. Застанал пред вратите в стил „ар деко“ — блестящи от никел, целите в лъчи от абстрактните изображения на слънца, врати, през които биха могли да минават забързани вестникари в меки шапки, като във филм от трийсетте години — припомних си колко пъти бях влизал през тях, за да видя вътре как майка ми преглежда пощата или чака асансьора. Току-що върнала се от работа, с високи токчета и чанта за документи, с цветята, които аз й бях пратил за рождения ден. „Представяш ли си, тайният ми обожател пак се е появил!“
Поглеждайки зад мен, Хосе бе забелязал баща ми и Ксандра, която вървеше малко по-назад.
— Здравейте, господин Декър — каза той с по-официален тон, пресягайки се покрай мен, за да се ръкува с баща ми — учтиво, но без особена симпатия. — Радвам се да ви видя отново.
Баща ми, със своята Представителна Усмивка, понечи да каже нещо, но аз бях прекалено изнервен и го прекъснах:
— Хосе… — бях се тормозил с испанския по целия път дотук, повтаряйки си на ум изречението — mi papá quiere entrar en el apartamento, le necessitamos abrir lapuerta55 — После бързо вмъкнах и въпроса, който бях измислил, докато идвахме насам: — Usted puede subir con nosotros?56 Очите на Хосе се стрелнаха бързо към баща ми и Ксандра. Той беше едър, хубав мъж, от Доминикана, нещо у него напомняше на младия Мохамед Али — добросърдечен, винаги готов да се пошегува, но въпреки това като че ли не беше препоръчително да го дразниш. Веднъж, изпаднал в настроение да откровеничи, беше вдигнал сакото на униформата и ми беше показал на корема си белег от удар с нож, получен при улично сбиване в Маями.
— С удоволствие — отвърна той спокойно, на английски. Гледаше тях, но аз знаех, че отговаря на мен. — Ще се кача с вас. Всичко е наред, нали?
— Да, добре сме — отвърна сопнато баща ми. Тъкмо той бе настоял да уча в училище испански, а не немски („та поне един човек в семейството да може да общува с шибаните портиери“).
Ксандра, която бях почнал да възприемам като пълна идиотка, се разсмя нервно и каза някак припряно, със запъване:
— Да, добре сме, но този полет наистина ни съсипа. Много път е от Вегас дотук и сме още малко… — на това място подбели очи и размаха пръсти, с което искаше да представи замайване.
— О, така ли? — каза Хосе. — Днес? На „Ла Гуардия“ ли пристигнахте?
Като всички портиери, и той бе гений в областта на общите приказки, особено ако ставаше дума за транспорт или за времето, или за това кой е най-добрият маршрут до летището в часа-пик.
55
(исп.) баща ми иска да влезе в апартамента, имаме нужда от вас, за да отворите вратата. — Б.пр.