— Чувах, че днес там имало големи закъснения, някакъв проблем с обработката на багажа, нещо свързано с профсъюзите, така ли е?
По пътя до асансьора дърдоренето на Ксандра течеше като равномерен, но развълнуван поток: колко бил мръсен Ню Йорк в сравнение с Лас Вегас („Да, признавам, на Запад всичко е много по-чисто, предполагам, че съм разглезена“), за сандвича с развалено пуешко в самолета и за стюардесата, която „забравила“ (Ксандра постави кавичките с върховете на пръстите си) да й върне рестото от петте долара, с които тя платила виното си.
— О, госпожо! — поде Хосе, излизайки в коридора, като поклати глава със своя присмехулно-сериозен маниер. — Храната в самолетите е ужасна. В наши дни имате късмет, ако изобщо ви дадат нещо за ядене. Но едно ще ви кажа за Ню Йорк. Тук ще намерите добра храна. Има много добри виетнамски ресторанти, добри кубински, добри индийски…
— Не обичам тези храни с много подправки.
— Можете да намерите добра кухня, каквато предпочитате — имаме всичко. Segundito57 — каза той и вдигна пръст, докато прехвърляше връзката с ключове.
Ключалката поддаде с тежко изщракване, внушаващо инстинктивно, просмукващо се в кръвта усещане за правилност. Макар помещенията да бяха задушни, защото дълго бяха стояли затворени, едва не бях повален от този мирис — миришеше на „у дома“: на книги и стари килими, на лимонов препарат за под и на онези тъмни, ухаещи на смирна свещи, които тя купуваше от „Барнис“.
Торбата от музея беше подпряна на пода до дивана — точно където я бях оставил, преди колко седмици? В някакъв шемет аз се промуших напред и се стрелнах да я грабна, докато Хосе — препречил леко пътя на изнервения ми баща, уж несъзнателно — стоеше точно пред вратата, заслушан в бъбренето на Ксандра. Спокойното му, леко разсеяно изражение ми напомни, че бе гледал точно така през онази мразовита нощ, когато се наложи практически да носи на ръце дотук баща ми, толкова пиян, че си беше изгубил палтото. „Случва се и в най-добрите семейства“, беше казал той с безучастна усмивка, отказвайки да приеме двайсетдоларовата банкнота, която баща ми — дърдорещ несвързано, със следи от повръщано по сакото, изподран и мръсен, като че ли се бе търкалял по тротоара — се опитваше упорито да натика в лицето му.
— Аз всъщност съм от Източното крайбрежие — казваше Ксандра. — От Флорида, разбирате ли? — отново онова нервно изсмиване — неуверено, треперливо. — От Уест Палм по-точно.
— Флорида, казвате? — чух да отбелязва Хосе. — Много е красиво там.
— Да, страхотно е. Във Вегас поне имаме слънце, съмнявам се, че бих понесла зимите тук, бих се превърнала в сладолед на клечка…
В мига, когато вдигнах торбата, осъзнах, че е прекалено лека — почти празна. Къде, по дяволите, беше картината? Макар че направо не виждах ясно от паника, не спрях, а продължих да вървя, надолу по коридора, на автопилот, обратно към спалнята си, а зъбчатите колелца в мозъка ми поскърцваха и бръмчаха, докато вървях…
Внезапно — през разбърканите картини от онази нощ — споменът се върна. Торбата беше мокра. Не исках да оставя картината в мокра торба, за да не плесеняса, да не се разтекат боите, знам ли какво… Вместо това — как бях могъл да забравя? — бях я поставил на бюрото на майка си, за да бъде първото нещо, което би видяла, когато се прибере у дома. Бързо, без да спирам, хвърлих торбата в коридора пред затворената врата на моята спалня и влязох в спалнята на майка ми, замаян от страх, с надеждата, че баща ми не е решил да ме последва, но без да се осмеля да се обърна назад, за да видя така ли е.
Чух от дневната гласа на Ксандра:
— Сигурно виждате много знаменитости по улиците тук, а?
— О, да. ЛеБрон, Дан Акройд, Тара Рийд, Джей Зи, Мадона…
В спалнята на майка ми беше тъмно и прохладно, изпитах чувството, че няма да имам сили да понеса лекия, едва доловим мирис на нейния парфюм. И картината беше там, подпряна между фотографиите в сребърни рамки — родителите й, тя, аз на всевъзможни възрасти, и много коне и кучета: Чокборд, кобилата на баща й, Бруно — датският дог, нейният дакел Попи, който умрял, когато съм бил в детската градина. Събирайки сили да понеса гледката на очилата й за четене на бюрото и черния й чорапогащник, вкоравил се там, където го беше метнала да съхне, бележките с нейния почерк на настолния календар и милион други пронизващи сърцето ми гледки, аз взех картината, пъхнах я под мишница и се върнах бързо в собствената си стая от другата страна на антрето.
Стаята ми — както и кухнята — гледаше към вентилационната шахта и вътре беше тъмно, ако не се запалеше лампата. Употребявана кърпа за баня лежеше смачкана там, където я бях хвърлил през онази последна сутрин, върху куп дрехи за пране. Вдигнах я — изкривих лице от миризмата с намерението да покрия картината, докато намеря по-добро място, на което да я скрия, може би в…