Картината, макар и малка, вече ми натежаваше, лицето ми бе схванато от усилия да прикрия смущението си. За да изолирам гласа му, започнах да броя на ум на испански. Uno dos tres cuatro cinco seis…
Когато стигнах до двайсет и девет, се появи Ксандра.
— Лари — каза тя, — хубаво местенце сте имали тук с твоята жена.
Начинът, по който го каза, породи у мен съжаление към нея, но от това тя не ми стана по-симпатична.
Баща ми я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, с някакво мачкащо движение, от което ми се доповръща.
— Е — каза той скромно, — то беше по-скоро нейно, отколкото мое.
„Не знаеш колко си прав“, помислих си.
— Ела тук — каза баща ми, хвана я за ръка и я поведе към спалнята на майка ми, напълно забравил за мен. — Искам да ти покажа нещо.
Обърнах се и ги изпратих с поглед — повдигаше ми се при мисълта, че Ксандра и баща ми ще се ровят из вещите на майка ми, но задоволството, че се махнаха, ми помагаше да не го преживявам тежко.
Хвърляйки по едно око към пустия коридор, заобиколих леглото си и поставих картината така, че да не се вижда. На пода се търкаляше стар брой на „Ню Йорк Поуст“ — същият вестник, който тя ми бе подхвърлила, а той бе долетял с пърхане до мен през последната ни събота заедно. „Ето, хлапе“ бе казала тя, надниквайки през вратата, „избери си филм“. Въпреки че имаше няколко филма, които бихме харесали и двамата, аз бях избрал една дневна прожекция от цикъл филми с Борис Карлоф: „Крадци на трупове“. Тя прие избора ми без никакви възражения, отидохме във „Филм Форум“, изгледахме филма, а после отидохме да ядем хамбургери в „Муунданс Дайнър“ — извънредно приятен съботен следобед, ако изключим това, че за нея той бе последен на тази земя, и сега аз се чувствах ужасно всеки път, когато си спомнех за него, защото (благодарение на мен) последният филм, който тя бе гледала, беше някаква изтъркана старомодна ужасия за трупове и обири на гробове. (Ако бях избрал филма, който тя бе искала да види — онзи за децата на Париж по време на Първата световна война, за който имаше много добри отзиви — дали пък нямаше да стане така, че тя да оцелее по някакъв начин? Често се случваше мислите ми да хлътват суеверно в такива мрачни разломи.)
Макар че приемах вестника като нещо свещено, като исторически документ, аз все пак го разтворих и разделих на страници. Започнах ожесточено да опаковам картината в страниците, една по една, и после ги залепих със същите лепенки, които бях ползвал само преди няколко месеца, за да опаковам подаръка на мама за Коледа. „Съвършеният подарък!“ бе казала тя, облечена в пеньоара си, сред вихрушка от цветна хартия, и се бе навела да ме целуне: беше комплект акварелни бои, които тя така и нямаше да носи в парка в съботните утрини на лятото, което не бе съдено да види.
Леглото ми — старинно сгъваемо легло с месингови рамки, купено от битпазара, едновременно войнишко и уютно — винаги ми бе изглеждало като най-сигурното скривалище на света. Но сега, докато се оглеждах (ожулено бюро, японски постер с Годзила, чашата с пингвини, купена от зоопарка, в която държах химикалките си), съзнанието за несигурността на всичко наоколо ме блъсна тежко; почувствах замайване, докато си представях как всички наши вещи ще излетят от апартамента — мебели, сребро и всички дрехи на мама: рокли от мострени разпродажби, все още с етикети, всички онези правени по мярка обувки без ток, подобни на балетни пантофки и шемизети с инициалите й на маншетите. Столове и китайски абажури, стари плочи с джаз, които бе купувала от Гринич Вилидж, бурканите с мармалад, маслини и люта немска горчица в хладилника. Зашеметяващото изобилие от ароматни масла и овлажняващи кремове в банята, ярките цветове на пяната за вана, полупразните шишета с прекалено скъпи шампоани, подредени нагъсто по ръба на ваната (Кийлс, Клоран, Керастаз — майка ми винаги имаше по пет-шест едновременно). Как бе възможно апартаментът да ми е изглеждал толкова вечен и непоклатим, а всъщност да е само декор, очакващ да бъде разглобен и изнесен от хамали в работни гащеризони?
Когато отидох в дневната, пред мен се изпречи един пуловер на майка ми — лежеше на стола, където тя го беше оставила, небесносиньо привидение, напомнящо за нея. Раковините, които бяхме събирали на брега при Уелфлийт. Зюмбюли, които тя бе купила на корейския пазар няколко дни преди да умре — почернелите им, гнили стъбла се бяха прегънали и полепнали по вазата. В кошчето за боклук: каталози от „Доувър Букс“58, „Белджиън Шус“59; опаковка от любимите й вафли „Неко“. Взех я и я подуших. Пуловерът — знаех това — щеше също да мирише на нея, ако го вдигнех и го притиснех към лицето си, макар че за мен бе непоносимо да го гледам.
58
Американско издателство, основано през 1941, публикуващо стари и редки издания и албуми, в повечето случаи без авторски права, на сравнително ниски цени. — Б.пр.