Спуснаха се войници с конете си през поляната, обградиха беглеца, той пък и сам се обърна да се връща. Като се приближи, Самуил Мокри го попита:
— Ти ли запали пръв огъня?
Наум Татул нищо не отговори; рошавата му глава клюмна на гърдите. Самуил се извърна, да не гледа дрипите му.
Някакъв бяс влезе изеднаж в селяците, развикаха се те, зачуха се имена, заблъскаха се един друг, изблъскаха пред Самуила четирима:
— Ето ги! Тия са! Тия първи…
Четиримата несретници стояха смирено пред войводата; лицата им бяха побелели, брадата на един от тях, прошарена, рядка, трепереше. Те стояха мълчаливо пред Самуила, а съселяните им продължаваха да ги сочат и да викат. Тоя, който беше най-близу до тях, току се обърна към всички и дори се изкривиха в усмивка пребледнелите му устни:
— Е, стига де. Аз бях… бях, но не бяхте ли и вие?
Чу го Самуил Мокри, видя и бледата му усмивка.
Кому и на какво се усмихваше той сега, преди смъртта си? Самуил се приведе към него, бутна го с ръка към другите селяци:
— Връщай се, не ми трябваш.
Селякът го погледна, после се обърна и влезе мълчаливо сред другите селяни, които веднага го обградиха и го взеха между себе си, негли да го запазят. Самуил Мокри посочи с пръст втория между най-виновните:
— А ти защо запали пръв огъня около господарската къща?
Селякът беше същият, чиято брада трепереше. Той дигна бърз поглед към войводата, видя се за миг бялото на очите му и нищо не продума; само брадата му затрепера още по-бързо. Посочи Самуил следващия от виновните, а той завика, заплака с глас:
— Аз не бях, не бях първият… смили се, господарю! …
Самуил видя обилните сълзи по бузите му и се обърна към четвъртия от най-виновните:
— Тебе питам: защо запали пръв огъня?
— Защо ли… — повтори след него селякът с дрезгав, прехрипнал глас и едва след това подигна очи да го погледне: — Аз пръв… с първите, признавам. Но той, господарят, погуби баща ми… стар човек. Би го, би го и на втория ден старецът почина. Затова аз…
Самуил Мокри попита:
— Вярно ли е, което говори той?
— Вярно е, така беше — дигнаха се гласове.
Тогава войводата се обърна пак към виновния:
— Но ти не помисли ли за децата му?… Те ие са убили баща ти.
— Не помислих — поклати глава селякът и повтори: — Не помислих.
Всички се спотаиха да чуят какво ще каже войводата. Той каза:
— Върви си и ти. Бог ще те съди по-справедливо. Върви си. — После махна към войниците си: — Вземете тия тримата. Окачете ги. Ей там на върбите край пътя. Да ги види всеки, който мине.
Самуил Мокри продължи пътя си за Обител. И тук беше досъщ както в Охрид: едно и също говореха и тукашните боляри, едно и също им отговаряше Самуил; като охридските граждани, разтревожени бяха и тукашните граждани. Тук имаше повече монаси поради многото манастири около града; оттам беше и името му — Обител. Монасите бяха с болярите, на тях Самуил говори също както на болярите.
Земите на юг от Обител бяха оставени под управлението на Давида Мокри и Самуил Мокри продължи пътя си на север, към Прилеп. В Прилеп той прекара две недели за същите тия работи на царството. Тоя град беше силна крепост още от старо време, та Самуил разгледа стените й и всичките й кули, които сега стояха пусти, с разтворени врати. Пазеха стражи само по кулите на градските порти. През последната година бе умрял предишният прилепски управител, старият войвода Курт, и друг на негово място не беше дошъл. Като говореше с тукашните боляри и управители, той ги укори за изоставената градска твърдина, в която виеха гнезда утове20 и змии; каза им също, че на такава запустяла твърдина приличаше цялото българско царство — запустяла, с разтворени врати. Самуил Мокри стигна и до Велес, после сви надолу по Вардар, отби се по всички по-големи селища и по много по-малки, върна се назад и мина през Щип, през Свети Никола, та чак до границата на Средецката област, оттам се върна в Скопие. Престоя и в тоя град няколко недели, след това тръгна по всички селища нагоре по Вардар, премина и в долината на Радика. Преди него още по всички тия места бяха стигнали разпоредбите му за ангарията, стигнали бяха и какви ли не приказки за битката в манастира на свети Наум, за тримата селяци, които бе обесил. Кипежът сред народа нарастваше и по тия места, както навсякъде по Охридската област. Селяците се дигаха, искаха и взимаха своето, както бе прогласено за тяхно, болярите бягаха по градищата или се затваряха в твърдините си. Малцина бяха между тях, които по своя воля отстъпваха пред селяните. Някъде бяха по-силни и по-упорити селяните, другаде пък — господарите; на трето място част от селяните бяха против господарите, а друга част бяха с тях, макар с това да бяха против себе си. Разбунил се бе целият народ и най-вече селяците срещу болярите и срещу големите духовници, но всички — и селяци, и боляри, и духовници, та и градските люде, живееха в страх. Бояха се едни от други, колкото и да бяха дръзки едни срещу други. Бояха се още повече от друго нещо и може би това беше мисълта в тях за царството, големият страх от него; може би беше мисълта за закона и пак страхът от него; може би беше страхът от собствените им дела, които много по-често биваха несправедливи и незаконни.