Едва-що бе започнала обсадата на Лариса, получи се на няколко пъти една и съща мисъл, че народът по Източна Мизия се дига и гони ромейските отреди, настанени по тамошните селища и твърдини да пазят ромейската власт. Не идваше никакъв глас само от Арона — тъкмо от този, който сега трябваше да води въстаналия народ в поробена Мизия. Самуил знаеше, че той прекарваше времето си в своята Разметаница, дори научи, че наредил тамошната му твърдина да се нарича Царичина и се досещаше какъв умисъл влагаше Арон в това ново име. Мина още цял един месец време, обсадата около Лариса се стегна и задържа и Самуил дни наред се бори с мисълта, дали да остави тукашната си войска на най-близките си помощници и да замине за Средец, пък ако е нужно, да отиде и по-нататък. Едно неочаквано писмо на Арона сложи край на мъчителните му грижи и колебания. Арон съобщаваше с гръмки и надменни думи, както беше по нрава му, че тръгва да освобождава Източна България и престолния град Преслав от византийска робия. Само това последното можеше да се разбере от цялото купище думи в писмото, докато всичко друго беше заплетено и неясно. Нови и какви ли не вече съмнения се породиха в сърцето на по-младия брат, но, слава богу, най-сетне Арон тръгваше. Все пак Самуил повика насаме в палатката си Симеона Илица, който наскоро бе въздигнат в сан тъмник25, и му рече със скръб и боязън в думите си:
— Моят брат Арон ми праща писмо, че тръгва за Преслав и по всички тия места. Отдавна трябваше да тръгне и може би наистина е тръгнал, но ето аз не мога да повярвам съвсем на писмото му. И не знам докъде ще стигне той и какво ще свърши. Ти знаеш, народът се дигна там, но трябва да застане някой пред него. Може би моят брат ще застане и ще го поведе, и ще го изведе на добър край, но в сърцето ми тежи голямо смущение. Иди, Симеоне, там. Вземи една стотица, колкото да не си без войска, и върви. Там е родното ти място и няма какво да ти говоря повече, ти знаеш какво ще искат людете от тебе. Аз те пращам и за брата си. Ако е тръгнал-вече, присъедини се към него. Ако още не е тръгнал, не го чакай и няма защо да го чакаш. Пращам те и за себе си: като си ти там, все едно, че и аз съм там. Сега ще ми олекне, щом тръгнеш.
Симеон Илица — мълчаливец какъвто беше — само това отговори:
— Слушам, светли войводо, и ще изпълня.
По все още младежките му страни се надигна гъста червенина, ясните му сини очи се изпълниха с влага. Топ се развълнува, че тръгваше за родния си край, Самуил мълчаливо пристъпи и го прегърна. После извади от лявата си ръка сребърен пръстен с едър зелен камък и го подаде на младия тъмник.
— Вземи го. Да бъде връзка между нас, ако се случи да ми пратиш някаква вест.
Месечината показа още един път всичките си страни, изчезна съвсем и пак се появи. Едва след това се получи нова вест от север, която предизвика голям гняв у Самуила, но и бързо го успокои. Донесе му я пратеник чак от Великия Преслав и направо от Симеона Илица. Дойде пратеникът с два коня, за да ги сменява по пътя и да язди по-бързо; той беше човек от старите българи, в когото се бяха запазили всичките външни белези на прадедите му, пък и сам се бе погрижил да ги запази: беше по-скоро дребен и сух, с криви като обръч нозе, с коси, тесни и изпъкнали скули, с яка долна челюст, а бе обръснал главата си и бе оставил на върха кика, която се спущаше на къса плитка над дясното му рамо. Запазил бе може би и душевните отлики на прадедите си, тия степни люде, конто са прекарвали едва ли не целия си живот на коне — изглеждаше суров и твърд човек по лицето си, по говора, не се усмихна нито еднаж, не каза ни една излишна дума и, види се, не случайно Симеон Илица бе избрал тъкмо него за свой пратеник. Още щом скочи от коня, пратеникът попита за Самуила и като го поведоха към палатката на войводата, поведе той и двата коня със себе си. Щом стигна пред палатката, остави ги там и те стояха мирно през цялото време, чакаха го като разумни създания. Пред Самуила той не се преви да се поклони, а застана по войнишки с едва разкрачени нозе, сложил лявата ръка върху дръжката на меча си, който едва стигаше до прасеца на кривата му нога. Като го видя Самуил Мокри, поспря се да го погледа в неговата войнишка суровост и проста гордост. После го попита: