Мойсей следеше напрегнато всяка негова дума. Самуил млъкна, за да чуе отговора му, и чакаше търпеливо. Най-сетне Мойсей каза:
— Те много да не знаят. Те са повечето селски люде. Какво има да знаят. Войници. Да не седят без работа. Да не преяждат, да не препиват. Зли бесове влизат в тях.
И царството не дава много нещо за тях.
— Да не седят в безделие и да не забравят, което е нужно да знаят като войници, но не ги карай да се питат защо трябва да се блъскат по цял ден. Войникът трябва да бъде и сит, и добре облечен, и стоплен, а когато трябва да понася глад и студ, да знае, че иначе не може.
Мойсей наведе очи, възелът от бръчки между веждите му бавно се отпусна, лицето му се разведри. Самуил продължи:
— Тъкмо сега ни трябва войска, брате Мойсее. Ти трябва да събереш целия си полк и аз ще събера моя. Ще съберем после и други полкове. Ще поведем с нас също болярите и войводите. Ще тръгнем към Великия Преслав с голяма сила, за да наложим там своята воля. И това ще бъде за общо добро.
Мойсей слушаше. Възелът между веждите му отново се показа. По-младият брат говори още дълго за Преслав, за войската, за това, което бе обладало сега неговия ум. Той не каза всичко, а и сам не знаеше как да изкаже всичко. Млъкна и пак зачака отговора на по-стария брат. Мойсей въздъхна:
— Да бъде, както ти казваш…
Не, това не беше пълен отговор, не беше неговият пълен отговор. Самуил чакаше. Бавната мисъл на по-стария брат работеше усилено, той помръдваше алените си устни и току прокара широката си ръка по цялото лице, по гъстата си къдрава брада.
— Аз не разбирам много от тия работи… — започна той с глух глас, после се извърна към брата си, подпря ръце на колената с извити навън лакти, дигна глава и като че ли цял се разтвори: — Като те слушам, и мене ми става всичко ясно. Ти умееш да говориш. Добре. Ще те слушам, ако си по-малък. То моята работа е мечът. Другото — ти.
Самуил се приведе към него:
— Сега тъкмо мечът е най-нужен. Но човек винаги трябва да знае накъде да го насочи.
— За това… ти, ти ще мислиш за това. — Той дръпна грамадния си меч, тупна с него по каменния под: — А меча — ето го! Ти само кажи.
Самуил сложи ръка на коляното му:
— Брате, аз ти вярвам.
— Ти само кажи.
Самуил притисна едрото му, кокалесто коляно:
— И никога няма да забравя, че си мой по-стар брат.
Сетне Самуил притегли към себе си кожената торба, която бе взел преди това от слугата и бе оставил на пода. Подигна я и леко я удари о каменния под — чу се къс, глух металически звук.
— Това са парите на комит Никола Мокри, баща ни. Премислих и ги донесох. Нужни са за работата ни, но не са премного. Нужни са ни още пари.
— И мене ми са нужни пари — рече Мойсей. — И пари, и всичко.
— Знам. Виждам.
— За полка ми дават малко от управлението. Храна, облекло и… Така се бе разпоредил старият. Той самият ми даваше още по-малко. И царската ми плата не е голяма.
Самуил повтори:
— Знам. Но за тия пари тук ще поговорим и с Арона, и с Давида. Да знаят и те. Общи са тия пари. Оставил е баща ни и други вещи, негови и на майка ни. Остави ни и голям имот. Аз ще кажа: всичко да бъде най-напред за общата ни работа.
Мойсей отвърна небрежно:
— Нека бъде.
Самуил остана да живее в комитския градски дом.
Калипсо още в първия час се разтича да му подреди стаята, но той я спря:
— Радой ще се погрижи за това.
— Но, господарю… нареждането на стая за живеене е женска работа.
— Не. Мене Радой добре ми служи. Той и няма какво друго да върши. Не му се бъркай.
Самуил би желал да освободи и брата си от тая жена.
Рано на другия ден двамата братя поведоха намалелия Мойсеев полк към града. Те яздеха на едри, добре стъкмени коне начело на полка, след тях пристъпваха войниците, наредени в две редици и в пълно въоръжение, а отстрани вървяха, прихванали мечовете си, другите началници. Войниците бяха се постегнали — излъскали бяха копията, щитовете, ризниците и мечовете си, но бяха зле облечени и обути. До късно предната нощ бе стоял Самуил във войнишките помещения, а с него и Мойсей, докато войниците туриха в ред облеклото и оръжието си, доколкото беше възможно. Макар началник на полка да беше по-старият брат, той остави да се разпорежда и младият, радваше се и се чудеше на всяко негово начинание. Но когато тая сутрин яхнаха конете си, Самуил мина на лявата страна, за да личи, че пръв от двамата е по-старият брат.
Полкът се спусна долу и мина бавно през по-оживените градски улици и стъгди. Това необичайно раздвижеше на полка съживи и смути целия град. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова войска и в такъв ред. Преди близу година в България бе навлязъл с голяма войска Светослав Киевски. Дочуваше се тук за голямата сила на русите, за война оттатък Маторие гори13, надойдоха оттам и бежанци. Уплашиха се людете за живота и имота си, за близките си, които бяха изпратили с войската, но това не продължи много. Руски войски не дойдоха по тия места; върнаха се и тукашните полкове и плакаха само тия, чиито близки бяха оставили кости по далечните бойни полета, а те тоя път не бяха мнозина. Бежанците от изток се размесиха и се загубиха между тукашните люде; бежанци от изток идваха по тия места и преди и повечето бяха от по-горните, които бягаха насам, подгонени от приближените на царя и, още повече, на царския вуйчо и опекун Сурсубул. Тия дни се разчу и вестта за смъртта на цар Петра; биха камбаните на всички църкви, служиха се панихиди и заупокойни молитви, в „Света София“ служи на два пъти сам митрополитът. Дойде и смъртта на комит Никола Мокри. Пак биха камбаните по всички църкви. Ала народът не се разтъжи ни за царя, ни за комита. Минало бе това време, когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ. Това бе през времето на първия български цар Симеона Велики, както го наричаха, и най-много през по-късните години на царуването му, когато ходи и би ромеите пред самите врати на Цариград. Наситил се бе и преситил народът български на царски тържества и празници. Не познаваше вече радост и гордост от цар и царство още от дните, когато по тия краища ходеше светият учител Климент, който учеше людете на добро и на всякакви знания, защитяваше простия народ от злодеи, от недостойни големци и управници. Чуваше се, че цар Петър, синът Симеонов, бил добър и благочестив цар, но неговите големци и управници ограбваха и мъчеха бедния народ от негово име.