— Тук не може да се стои! Слизайте долу. Веднага, веднага. — И той улови хилядника за ръкава: — Ти пак ли… Слизай, слизай!
Самуил бутна писаря с ръка:
— Не ни пречи.
Писарят разтвори и очи, и уста, гласът му пресекна в гърлото. Но слисването му продължи само един миг и като че ли осезателното докосване с ръката на Самуила съвсем го преобрази за тоя кратък миг. Какъвто беше мършав и тънък, той цял омекна и се заогъва, тясното му лице се разтегна в лукава, угодлива усмивка, изви гръб като котарак, който сладко се протяга, и доближи устни до ухото на стария хилядник, подложи и ръка:
— Пусни тук, старче, една хубава паричка… нели знаеш…
Сега Самуил блъсна така силно писаря, че той отскочи иа два-три разтега и подвикна оттам с изтънял глас:
— Ще извикам стражата! Махайте се оттук!
Радой го гледаше със сияещо лице, развеселен от принудителния му скок и от всичките му преобразувания:
— Скааачаш, а? Ще получиш и паричка. На за-задника ще ти я залепя, ако почакаш още малко.
Писарят взе да се отдръпва благоразумно към стълбата. В същото време долу се чуха гласове и стъпки и писарят изеднаж премина в друго преображение: изпъна се до стълбата със свитъците под мишница, лицето му придоби строг, съсредоточен израз. По стълбата се изкачи най-напред един мъж на около тридесет години, цял облечен в злато и коприна, с жълти ботуши. На главата си носеше лек, позлатен шлем с високо извита грива като у ромейските военачалници, носеше и тънка броня от позлатени люспи. Дрехата му под нея, с ръкави, стеснени към китките, беше от чуждоземен червен плат, а беневреците му бяха светлосини с бели нашивки по кантовете и около двата фалшиви джеба; препасан беше с дълъг, но тесен и лек меч, пак също като у ромейските военачалници. Писарят се преви ниско пред големеца, а той се отправи към вратата на стаята си, загледан в тримата мъже, които бяха застанали там, но като че ли никого не виждаше. Веднага след него се качиха идруги трима мъже също в злато и коприна, но двамата в гражданско облекло, с дълги наметки, а третият — в тъмна полусвещеническа горна дреха, изпод която се виждаше морав пояс и доста широки беневреци с орехов цвят. Пак по ромейски обичай, първите двама носеха на главите си широки около два пръста златни обръчи, които пристягаха дългите им коси, а третият носеше плитко капе от тъмночервено кадифе. Писарят не се изправи, докато не отминаха и те, после запреплита тънките си нозе след тях, надзъртайки зад гърбовете им с кръгли, уплашени очи към тримата неканени гости пред вратата.
Старият хилядник се запремества ту на едната, ту на другата си нога, посегна да пооправи и железния шлем на главата си, но мъжът със златната броня едва го докосна с поглед и се спря на няколко стъпки пред Самуила:
— Кой ви пусна тук? Кого чакате?
— Чакаме войводата на престолния град — отговори Самуил, при все че се досещаше кой стои пред него.
— Кастрофилакс16 на престолния град съм аз. Какво искате от мене?
Самуил леко се поклони:
— Бъди здрав, войводо на престолния град. Дошли сме с хилядника Борис Илица — и той посочи с длан стареца, — дошли сме да те помолим да го вземеш под своя защита.
Управителят присви вежди, в гласа му прозвуча нетърпение:
— А ти кой си, човече?
— Казвам се Самуил Мокри и съм войвода по звание.
Името на Самуила предизвика изненада и смущение.
Управителят подигна извитите си вежди, застаналите зад него мъже бързо се спогледаха, а писарят зад тях замръзна на мястото си. Управителят протегна отвисоко ръка към вратата на стаята си:
— Влез, войводо, при мене.
Самуил се отдръпна да му стори път, управителят мина край него и влезе в стаята си. Самуил подкани стария Илица:
— Влез, почтени хиляднико.
Старият човек се поколеба, отново посегна да пооправи шлема си и току влезе след управителя в стаята му. Тримата придружници на управителя чакаха търпеливо. Когато влезе и Самуил в стаята, влязоха и те след него. Спусна се писарят, затвори плътно вратата отвън и застана там неподвижен. Пристъпи Радой, застана и той пред вратата.
Стаята, на преславския управител беше само с две прозорчета с малки разноцветни стъкла, та през тях проникваше оцветен здрач. Край стените се виждаха ниски столове без облегала, а пред един от тях беше сложена също тъй ниска маса, украсена с резби и врязани в дървото сребърни жици и пластинки; там, на тоя стол в най-отдалечения ъгъл, беше мястото на управителя. До вратата имаше друг стол и висока масичка за писане, където сядаше писарят, когато беше нужно. Управителят покани гостите си да седнат и сам седна на мястото си в ъгъла; в здрача меко светлееха ярките багри и златото по облеклото на насядалите тук люде. Някое време всички мълчаха, после управителят дигна очи към Самуила: