Той млъкна и взе да бърка в голям шкаф под трапа.
— Ами Уърт? И Денби? Й Валенщайн?
— Точно това ви разправям. Ето, погледнете. Мактавиш измъкна чувал, съшит от оризова рогозка и изтърси съдържанието му на пода. Дейвид рийф рязко скочи, защото, вцепенен, видя пред себе си главите на тримата мъже, които бе оставйл на Ню Гибън. Русите мустаци на Валенщайн
вече не стърчаха свирепо засукани, а висяха клюмнали от горната устна.
— Не зная как е станало това — мрачно продължи гласът на шотландеца. — Но предполагам, че са навлезли в гъстаците да гонят тоя дърт мизерник
— А къде е Кохо? — попита Грийф.
— В гъстаците си е и е пиян-залян. Затова можах да докопам главите. Беше толкова пиян, че не го държаха краката. Измъкнаха го на гръб от селото, когато нахълтахме там. И ако ме освободите от тия глави, ще ви бъда много признателен. — Той спря за малко и въздъхна. — Предполагам, че ще им устроят редовно погребение. Макар че, както си мисля, те биха били чудесни антики. Всеки почтен музей би платил по стотина лири за парче. Няма да е зле да пийнете още една чаша. Изглеждате малко пребледнял… Ха така, обърнете я тая чаша и ако бихте приели моя съвет, господин Грийф, трябва най-решително да се опълчите против разните шеги с чернокожите. Те винаги носят неприятности и са много скъпи като развлечение.