След връщането ни от юг започнаха да се проявяват последствията от автомобилната катастрофа, която преживяхме наскоро след пристигането си в Аржентина (при която пострада единствено Джеки). Ужасните разтърсвания по пътищата на Патагония и суровите условия, при които бяхме принудени да живеем, причиниха на Джеки непоносимо главоболие. Стана ясно, че тя няма да може да продължи пътешествието и ние решихме да я изпратим обратно в Англия. Тя замина, а ние със Софи останахме да довършим докрай пътешествието.
И така Софи остана в нашата малка вила да се грижи за животните, с които беше претъпкана градината, а аз се отправих за Жужуй да се опитам да попълня сбирката.
Самолетът бръмчеше монотонно в нощта, а аз дремех в креслото и се мъчех да си припомня крайно оскъдните си знания за Жужуй, северозападна провинция на Аржентина, граничеща от едната си страна с Боливия, а от другата с Чили. Това място е интересно по много причини, но главно поради това, че има тропически климат и погледнато на карта, наподобява вмъкнат в Аржентина език. От едната страна се издигат планините на Боливия, а от другата се простира сухата провинция Салта, между които е разположена сочната тропическа област на Жужуй, която не може да се сравни с нищо в Парагвай или Южна Бразилия. Знаех, че тук мога да намеря онези възхитителни тропически животни, населяващи само подстъпите към пампата, заради които всъщност и тръгнах. Заспах дълбоко с мисълта за тези великолепни животни. Тъкмо сънувах, че хващам с ласо страшно злобен ягуар, стюардът ме раздруса за рамото и се събудих. Очевидно бяхме пристигнали в някое забравено от Бога място и всички пътници трябваше да слязат, докато заредят наново самолета с гориво. Самолетът никога не е бил мое любимо превозно средство (с изключение на много малките самолети, в които действително се изпитва чувството, че се лети) и настроението ми не се подобри ни най-малко, когато ме извадиха в два часа след полунощ от дрямката, в която изпаднах след изпитото бренди, за да ме накарат насила да се шляя из някой малък бар, не предлагащ нищо по-съблазнително от изстинало кафе. Веднага след като ни разрешиха да се качим отново в самолета, аз се разположих в моето кресло и се опитах да заспя.
Почти в същия миг се събудих от спусналата се върху рамото ми ръка, която ми се стори не по-лека от десетина тона. Успях да се освободя с труд от нея, преди да ми е счупила някоя кост, и вперих поглед в нейния собственик. Оказа се трудна работа, тъй като салонът на самолета се осветяваше от малки лампички, наподобяващи болни от злокачествена анемия светулки. Успях само да видя, че съседното място (до преди малко гостоприемно празно) бе просто залято — друга по-подходяща дума не мога да намеря — от жена с колосални размери. Различните части на нейната анатомия, които не се побираха в креслото й, тя великодушно бе позволила да се прелеят в моето.
— Buenos noches14 — поздрави приветливо тя, като излъчваше в равни количества пот и парфюм.
— Buenos noches — смотолевих аз, затворих бързо очи и се свих в останалото свободно пространство на моето кресло, за да прекратя разговора.
За щастие след тази обмяна на любезности моята спътничка започна да се приготвя за спане с такова сумтене, въртене и дълбоки тръпнещи въздишки, че всичко това смътно ми напомни за морските слонове. След малко започна да потреперва и да мънка насън, после се раздаде продължително и интересно хъркане, което звучеше така, като че някой търкаляше равномерно малки картофчета по покрив от вълниста ламарина. Този звук ми подейства по-скоро приспивателно, отколкото дразнещо, и самият аз успях да заспя.
Когато се събудих, беше вече светло и започнах да разглеждам тайно своята още спяща спътничка. Както вече споменах, тя бе великолепна жена въпреки своите сто и тридесет килограма. Облякла пищното си тяло в жълто-зелена копринена рокля, тя носеше червени обувки, събути и оставени малко встрани от краката й. Черните й блестящи коси бяха направени на малки букли по цялата й глава, като всичко това се увенчаваше от сламена шапка, върху която като че бяха окачени половината от плодовете и зеленчуците на Аржентина. Това взимащо дъха селскостопанско достижение се бе смъкнало през нощта и сега стоеше килнато върху едното око, като й придаваше малко безочлив вид. Имаше закръглено лице с трапчинки, отделено от мощната й гръд посредством огромна тлъста гуша. Забелязах, че е скръстила скромно ръце в скута си. Макар зачервени и загрубели от работа, те бяха малки и красиви като ръцете на повечето пълни хора. Докато я наблюдавах, тя потръпна, въздъхна дълбоко, отвори големи, теменужено тъмни очи и се огледа безизразно като събуждащо се пеленаче. След това спря вниманието си върху мене и по закръгленото й лице се разля закачлива усмивка.