— Buenos dias, senor15 — поздрави тя и кимна към мен с глава.
— Buenos dias, senora — отвърнах аз и кимнах унило с глава.
Тя измъкна някъде изпод креслото ръчна чанта, голяма колкото малко куфарче, и се зае да оправя щетите, нанесени от нощния сън върху лицето й. Доколкото можех да видя, те се оказаха съвсем малко, тъй като кожата на лицето й беше гладка като венчелистче на магнолия. Удовлетворена от това, че няма да подведе своя пол, тя сложи чантата настрани, намести се по-удобно в креслото и обърна към мен блестящите си добри очи. Залостен в креслото, за мене нямаше никаква възможност за бягство.
— За къде пътувате, сеньор? — попита тя.
— За Жужуй — отвърнах аз.
— О, Жужуй! — възкликна тя, отвори широко тъмните си очи и повдигна вежди, сякаш Жужуй беше най-интересното и най-желаното място в света.
— Немец ли сте? — попита тя.
— Не, англичанин.
— О, англичанин! — произнесе удивена и възхитена тя, като че да бъдеш англичанин е нещо действително особено.
Почувствах, че е настъпило време да взема по-активно участие в разговора.
— Въобще не говоря испански — поясних аз, — само много мъничко.
— Но вие говорите прекрасно! — отвърна тя и ме тупна леко по коляното, а после поясни мисълта си. — Аз ще говоря бавно, за да можете да разбирате.
Въздъхнах и се предадох в ръцете на съдбата; не ми оставаше нищо друго, освен да скоча долу през прозорчето отляво. След като реши, че моите познания по испански език са ограничени, тя дойде до извода, че ще я разбера по-добре, ако говори със силен глас, ето защо сега всички пътници в самолета слушаха как се посвещаваме един друг в тайните си. Оказа се, че името й е Роза Лилипампила и отива на гости на своя женен син в Салта. Не го била виждала от три години и срещата обещавала да бъде много трогателна. При това пътуваше за първи път със самолет и се радваше като дете. От време на време тя прекъсваше своя разговор с пронизителни писъци (които караха по-нервните пътници да подскачат), навеждаше се над мен, обливаше ме с парфюма и гърдите си, за да зърне някоя от преминаващите под нас забележителности. Няколко пъти й предложих да си сменим местата, но тя не искаше и да чуе за това. Когато стюардът поднесе сутрешната чашка кафе, тя започна да тършува из чантата си, за да го плати, а когато й обясниха, че е безплатно, така се зарадва, като че щедрата авиокомпания не й предлагаше доста мръсна картонена чашка с мътна течност, а цяла бутилка шампанско. След малко светнаха червените светлини — знак, че отново кацаме за гориво в някое затънтено място — и аз й помогнах да се справи с предпазния колан и да го затегне около огромната си талия. Това се оказа трудна задача и нейните весели викове при общите ни усилия огласиха целия самолет.
— Виждате ли — каза тя, като се задъхваше между изблиците от смях, — когато родите шест деца и имате добър апетит, губите напълно контрол върху размерите на тялото си.
Най-сетне, тъкмо когато самолетът докосваше земята, успяхме да затегнем предпазния колан около талията й.
Ние се измъкнахме навън вдървени, с изпомачкани дрехи и аз видях, че моята приятелка пристъпва с грацията и лекотата на облак. Тя очевидно реши, че аз съм нейно завоевание през това пътуване, ето защо учтиво и със старомоден жест аз й предложих ръката си и тя ме хвана с кокетна усмивка. Хванати един за друг като влюбена двойка, ние се отправихме към неизбежното малко кафене и тоалетните, които украсяваха летището. Тук тя ме потупа леко по ръката, каза, че няма да се бави дълго и заплува към вратата с надпис: „Senoras“, през която се провря с мъка.
Докато тя общуваше с природата, аз се възползвах от случая да огледам един израснал край кафенето голям храст. Той имаше размери на средна хортензия и въпреки това по клонките и между листата му (дори при бегъл поглед) открих петнадесет различни вида насекоми и пет вида паяци. Беше ясно, че приближавахме тропическата област. След това забелязах една много стара моя приятелка — богомолката; кацнала върху един лист, тя се люлееше от една на друга страна и се оглеждаше със светлите си зли очи. Аз я свалих от листа и я оставих да се изкачи горделиво по ръката ми. Точно в този момент моята приятелка се върна. Когато зърна малкото същество, тя издаде такъв вик, който с помощта на попътния вятър можеше да се чуе дори в Буенос Айрес, но за мое учудване той не изразяваше ужас, а възторг от приятна среща.