— О, дяволски кон! — извика възбудено тя. — Когато бях дете, често си играехме с него.
Това ме заинтересува, защото като малък и аз често играех в Гърция с богомолката, а местните хора също я наричаха дяволски кон. Ние си играхме десетина минути с насекомото, карахме го да тича нагоре-надолу по ръцете ни и се смяхме толкова много, че останалите пътници очевидно помислиха, че не сме с всичкия си. Накрая оставихме богомолката обратно в храста и отидохме да пием кафе, но точно в този миг пристигна един служител и като размахваше извинително ръце, съобщи, че полетът се отлагал с два часа. Струпалите се пътници започнаха да се възмущават. Служителят обаче добави, че автобус на авиокомпанията ще ни закара до града и там в хотела авиокомпанията ни кани да консумираме, каквото си пожелаем, за нейна сметка. Моята приятелка изпадна във възторг. Каква щедрост! Каква любезност! Аз й помогнах да се качи в автобуса, после се понесохме с грохот по прашния път към града и спряхме пред чудноват хотел с викторианска фасада.
Вътрешността на хотела бе толкова пищна, че моята приятелка остана напълно зашеметена. Вътре се издигаха огромни кафяви колони от изкуствен мрамор, имаше множество саксии с жалки на вид палми, тълпи келнери, които приличаха на прекарващи годишния си отпуск посланици, и своеобразна мозайка от малки масички, пръснати като че до самия хоризонт. Моята приятелка се държеше здраво за ръката ми, докато я водех към една от масичките, около която седнахме. Цялото това великолепие, като че я лиши от способността да говори. Като се запъвах непрестанно, аз поръчах царско меню на един от „посланиците“ (който, изглежда, не се бе бръснал още от времето, когато за последен път е изпълнявал своите служебни задължения) и се настаних удобно, за да му се насладя. Много скоро под влияние на петте големи чаши кафе с каймак, чиния топли медиалунас16 с масло, последвани от шест парчета крем пита и около двеста и петдесет грама грозде, моята приятелка престана да се отнася с благоговение към заведението и дори поръча на един от „посланиците“ да й донесе празна чинийка за семенцата от гроздето.
След това, преситени от безплатна храна, ние се отправихме към автобуса. Шофьорът седеше на калника и мрачно човъркаше зъбите си с клечка кибрит. Попитахме го дали е време да се връщаме на аерогарата. Той ни огледа с явно отвращение.
— Media hora17 — отвърна шофьорът и се върна към дупката на кътния си зъб, в която вероятно се надяваше да открие богати залежи полезни изкопаеми, та дори и уран.
За да убием времето, двамата с моята приятелка тръгнахме да се разходим из града. Тя се зарадва на отдалата й се възможност да играе ролята на разводач на истински чужденец, като ми показа и обясни абсолютно всичко. „Това е магазин за обувки… виждате ли, на витрината има обувки“ — и аз разбрах без нито капка съмнение, че това наистина е магазин за обувки. „А това е градина, в която растат цветя. Онова там, завързаното за дървото животно, е магаре. О, а това тук е аптека, откъдето купувате лекарства, когато не се чувствате добре.“ Без да обръща внимание на пешеходците, които се мъчеха да си проправят път по тротоара, тя стоеше упорито пред витрината на аптеката и изобразяваше толкова живописно страданията на хората, че очаквах всеки миг някой да повика линейка (ако градът, разбира се, можеше да се похвали с такава придобивка). Общо взето, нашата разходка се оказа твърде успешна и аз изпитах съжаление, че трябва да се връщаме при автобуса и да отпътуваме за аерогарата.
В самолета отново се изправих пред херкулесовата задача да привържа моята приятелка за креслото, а след излитането да я развържа, но това беше последната отсечка от нашето пътуване. Местността, над която летяхме до сега беше истинска пампа, тук-там с групи от ниски хълмчета и пейзажът от самолета изглеждаше плосък и неизразителен. Сега срещахме все повече хълмове, при това все по-високи и по-високи, обрасли с храсти и гигантски кактуси, наподобяващи грамадни сюрреалистични свещници. А след това се появиха въздушните ями.