— Сеньор Даръл? — попита той.
— Да — отвърнах аз и стиснах внимателно ръката му, понеже се страхувах, че ще се счупи в китката.
— Аз съм Луна — каза той, като че това обяснение беше напълно достатъчно.
— Сеньор Лет ли ви изпраща? — попитах аз.
— Si, si — отвърна той и се усмихна крайно чаровно.
Ние стояхме и наблюдавахме пеперудите, които кръжаха около червените цветове, а аз си блъсках ума да намеря необходимите ми изрази на испански.
— Que Undo! — каза Луна и посочи пеперудите. Que bichos mas lindos18!
— Si — свърнах аз.
Ние отново млъкнахме и се усмихвахме дружелюбно един на друг.
— Говорите ли английски? — попитах с надежда аз.
— Много малко — отвърна Луна, разпери ръце и се усмихна кротко, като че съжаляваше за този ужасен пропуск в своето образование.
Неговите познания по моя език очевидно не превишаваха моите по неговия език. Двамата разбирахме твърде сложни фрази на другия език, но и двамата не бяхме в състояние да направим повече, освен да свържем няколко съществителни с глагол, без при това да спазваме каквито и да е граматически правила.
— Вие… аз… отиваме Хелмут — предложи изведнъж Луна и махна с тънката си ръка.
Съгласих се, като се мъчех да отгатна какво е Хелмут. Думата беше нова за мене и можеше да означава каквото и да е: от нов вид реактивен двигател до най-долнопробното нощно заведение. Каквото и да се окажеше, искаше ми се да го опитам, особено ако се окажеше нощно заведение. Тръгнахме по мелодично скърцащата, стържеща, стенеща и шумяща бамбукова алея и стигнахме до огромна поляна, тук-там с гигантски палми със стволове, обвити от паразитни растения и орхидеи. Закрачихме край палмите към дълга, ниска постройка от червени тухли, а около нас пърхаха и жужаха колибри. Те проблясваха и преливаха във всички най-нежни нюанси на цветовете, които могат да се видят само върху сапунено мехурче. Луна ме преведе през закритата с марля врата в голяма и хладна столова. Там, седнал сам на края на огромна маса, закусваше около тридесетгодишен мъж с коса с цвят на небетшекер, живи сини очи и зачервено смешно лице с груба кожа. Той вдигна глава, когато влязохме, и ни възнагради с широка дяволита усмивка.
— Хелмут — произнесе Луна и посочи човека, като че току-що беше направил някой необикновено сложен фокус. Хелмут се надигна от масата, протегна голяма, покрита с лунички ръка.
— Здравейте — поздрави той и почти смачка ръката ми в своята. — Аз съм Хелмут. Сядайте и закусвайте.
Обясних, че вече съм закусвал. Хелмут продължи да се храни и разговаряше с пълна уста с мен, а Луна седна от другата страна на масата, отпусна се безжизнено на един стол и си затананика тихичко.
— Чарлз ми каза, че се интересувате от животни, а? — запита Хелмут. — Тук малко се интересуваме от животни. Животни, разбира се, има горе из хълмовете, но не зная какво бихте намерили из селото. Струва ми се, че няма да е много. Все пак, като се нахраня, ще отидем да видим, а?
Когато Хелмут се убеди с огорчение, че върху масата не остана нищо за ядене, той ни изблъска двамата с Луна към големия автомобил, натика ни вътре и тръгнахме към селото по прашния, изровен от коловози път, който при първия дъжд щеше да се изпълни с лепкава кал.
Селото се състоеше от малки колиби със стени, изградени от неравни изрезки, събрани от дъскорезницата и боядисани с вар. Всяка колиба се издигаше сред своя градинка, оградена с бамбукова ограда. Някои от тези градинки бяха пълни с необикновено разнообразни предмети, като стари консервни кутии, котли и счупени бурета, всички обрасли с цветя. Широки, пълни с мръсна вода канавки отделяха тези „градинки“ от пътя. Пред всяка врата, над канавката, бе прехвърлено малко разнебитено мостче, направено от грубо заковани клони. Хелмут спря пред едно от тези малки съоръжения. Той надникна с надежда в малката градинка над гъсто израсналите нарови дървета, осеяни с червени цветове.