— Струва ми се, че онзи ден зърнах тук голям папагал — обясни той.
Ние слязохме от автомобила и преминахме по разклатеното мостче към бамбуковата врата. Тук плеснахме с ръце и търпеливо зачакахме. Не след дълго от малката колиба изскочи рояк шоколадовокафяви дечурлига, всички облечени в чисти, но раздърпани дрешки. Те се подредиха в редица като отбраняващо се военно поделение, до едно засмукали палци, и започнаха да ни оглеждат с черните си очи. След тях се показа майка им, ниска и доста красива индианка, със срамежлива усмивка на лицето.
— Заповядайте, сеньори, заповядайте — покани ни тя и ни махна с ръка да влезем в градинката.
Прекрачихме прага на вратата и докато Луна приклекна и започна да разговаря тихо с очарованите деца, излъчващият доброжелателство и самостоятелност Хелмут се обърна с усмивка към жената.
— Този сеньор — каза той и ме сграбчи така здраво за рамото, като че се страхуваше да не избягам, — този сеньор иска бичос, живи бичос, а? Когато онзи ден минавах край вашата къща, видях, че имате папагал, обикновен и много грозен папагал, който ни най-малко не се съмнявам, че сеньорът няма да хареса. Все пак задължен съм да му го покажа, колкото и да не струва нищо.
Жената се наежи.
— Папагалът е красив — отвърна тя остро й възмутено, — много красив папагал, а на всичкото отгоре е и много рядък.
— Глупости — отвърна твърдо Хелмут. — Виждал съм много такива на пазара в Жужуй и те са толкова обикновени, че просто ги раздаваха даром. Този без съмнение е като тях.
— Сеньорът има грешка — отвърна жената, — това е най-необикновена птица, много красива и много питомна.
— Не смятам, че е красива — каза Хелмут и добави важно: — Това че е питомна, няма никакво значение за сеньора. Ако ще да е питомна, ако ще да е дива като пума.
Почувствах, че е време и аз да се намеся в спора.
— Слушай… Хелмут — започнах неуверено аз.
— Да? — отвърна той, обърна се и ме погледна със сините си очи, в които проблясваха войнствени пламъчета.
— Не ми се иска да се намесвам, но не е ли по-добре първо да видим птицата, а после да се пазарим? Искам да кажа, че може да се окаже много обикновена или пък много рядка.
— Да — отвърна Хелмут, поразен от необикновената идея — да, хайде да видим птицата.
Той се обърна и погледна жената.
— Къде е тази ваша жалка птица? — попита той.
Жената посочи мълчаливо над лявото ми рамо и когато се обърнах, видях, че папагалът е кацнал върху зелените листа на нара на около метър от мене и наблюдаваше с интерес нашата сделка. В мига, в който го зърнах, разбрах, че трябва да го взема, защото беше рядкост: червеночела тукуманска амазона. Казано по-просто, необикновена птица за всяка европейска сбирка. За амазона папагалът беше малък, затова пък имаше красива тревистозелена перушина, тук-там обагрена в жълто; около тъмните си очи имаше чисто бели кръгове, а челото бе обагрено в аленочервено. На краката, там, където свършваше перушината, като че носеше оранжеви жартиери. Гледах го с поглед, изпълнен с копнеж. След това, като се помъчих да си придам безстрастно изражение, аз се обърнах към Хелмут и свих с присторено безразличие рамене. Сигурен съм, че това не измами ни най-малко собственичката на папагала.
— Това е рядък папагал — казах аз, като се мъчех да придам на гласа си звучене на нетърпимост и отвращение от папагала. — Трябва да го взема.
— Виждате ли? — каза Хелмут и отново премина в настъпление — сеньорът казва, че птицата е много обикновена, той има вече шест такива в Буенос Айрес.
Жената ни погледна с голямо недоверие. Опитах се да си придам вид, че наистина притежавам шест червеночели амазони и всъщност не съм чак толкова заинтересован да се снабдя с още един. Жената се колебаеше, след което изигра най-силния си коз.
— Този папагал обаче знае да говори — заяви тържествено тя.
— На сеньора му е безразлично дали може да говори или не — парира бързо нейния натиск Хелмут. Ние всички пристъпихме към птицата и се събрахме в кръг около клончето, на което беше кацнала. Папагалът ни наблюдаваше безучастно.
— Бланко… Бланко — загука жената. — Como tevas19, Бланко?
— Даваме ви тридесет песо за него — предложи Хелмут.
— Двеста — отряза го жената, — за папагал, който може да говори, двеста песо са нищо.
— Глупости! — възмути се Хелмут. — А откъде да знаем, че говори? Досега не е казал нищо.
— Бланко… Бланко — викаше като вбесена жената, — кажи нещо на мама… говори, Бланко!