Бланко ни гледаше замислено.
— Петдесет песо и това са страшно много пари за птица, която при това не може и да говори — каза Хелмут.
— Madre de Dios20! Та той по цял ден дърдори едва не през сълзи промълви жената. — Говори чудесни неща… това е най-добрият папагал от всички, които съм слушала досега.
— Петдесет песо, вземате ли ги или не — произнесе решително Хелмут.
— Бланко, Бланко, говори — стенеше жената, кажи нещо на сеньорите… моля те!
Папагалът разтърси зелената си перушина и тя зашумя като коприна, наклони глава на една страна и проговори.
— Hijo de puta21 — произнесе ясно и бавно той.
Жената застина на едно място с отворена уста и не можеше да повярва във вероломството на своя любимец. Хелмут въздъхна дълбоко като човек, който знае, че битката е спечелена, и се обърна бавно и с явно злорадство към нещастната жена.
— Така значи! — изсъска той като злодей от мелодрама. — Така значи! Това ли според вас е говорещ папагал, а?
— Но, сеньор… — започна тихо жената.
— Достатъчно! — сряза я набързо Хелмут. — Чухме вече достатъчно много. При вас пристига чужденец, за да ви помогне, като ви предлага пари (от които имате нужда) за една не струваща нищо птица. А как постъпвате вие? Опитвате се да го измамите, като му казвате, че вашата птица говори, за да го принудите да плати повече.
— Но той наистина говори — запротестира плахо жената.
— Да, но какво говори? — съскаше Хелмут. Той млъкна, изпъна снага, пое дълбоко въздух и изкряска: — Той каза на този добродушен и любезен сеньор, че е копеле.
Жената наведе глава и започна да човърка из прахта с пръстите на босите си крака. Тя беше победена и разбираше това.
— Сега, когато сеньорът знае на какви отвратителни неща сте научили тази птица, мисля, че ще се откаже от нея — продължи Хелмут. — Мисля, че сега няма да иска да ви предложи дори и петдесет песо за птица, която обиди не само него, но и неговата майка.
Жената ме стрелна с поглед и отново се загледа в пръстите на краката си. Хелмут се обърна към мен.
— Тя е в ръцете ни — произнесе той с умоляващ тон в гласа, — остава само да се опитате да си придадете обиден вид.
— Да, обиден съм — отвърнах аз и се опитах да изглеждам оскърбен, като едва се сдържах да не прихна да се смея. — Всъщност сред многото обиди, които съм получавал, такава никога не е имало.
— Отлично се справяте — каза Хелмут и протегна ръце, като че ме молеше да смекча гнева си. — А сега поотстъпете малко.
Опитах се да изглеждам суров, но готов за прошка като някой от изписаните по иконите светци.
— Добре — отвърнах неохотно аз, — но за последен път. Нали каза за петдесет?
— Да — отвърна Хелмут и докато вадех портфейла си, той отново се обърна към жената. — Сеньорът е олицетворение на самата доброта, затова ви прощава оскърблението. Той ще ви плати петдесетте песо, които така алчно пожелахте.
Лицето на жената просия. Аз й връчих мърлявите банкноти и пристъпих към папагала. Той замислено ме погледна. Протегнах палец и папагалът се вкопчи важно за него, после се изкачи по ръката на рамото ми. Тук спря, погледна ме с разбиране и произнесе силно и ясно:
— Co mo te vas, co mo te vas, que tal22? — и лукаво се закиска.
— Хайде! — подкани ме Хелмут, оживен от този завършек на сделката. — Да отидем да видим какво друго може да се намери.
Ние се поклонихме на жената, а тя на нас. Когато затворихме бамбуковата врата зад гърба си и влязохме в колата, Бланко се обърна на рамото ми и изговори за прощаване.
— Estupido — извика той на бившата си собственичка, — muy estupido23.
— Този папагал — промърмори Хелмут и запали бързо двигателя — е същински дявол.
Напълно споделях неговото мнение.
Нашата обиколка из селото не беше съвсем безплодна. След като разпитахме по веднъж и по два пъти почти всеки срещнат, ние успяхме да намерим пет жълточели амазонски папагала, един броненосец и две пенелопи. Пенелопите са ловни птици и местното им наименование charatas е звукоподражателно, защото наподобява техния крясък. На пръв поглед птицата прилича на слаб и малко раздърпан женски фазан. Основният им цвят е някакво странно кафяво (като избелелия цвят на престоял шоколад), преливащо по шията в сиво. Погледнете обаче птицата на слънчева светлина и ще откриете, че онова, което сте вземали за сиво-кафяво, всъщност е леко шанжанено със златист блясък. Под клюна си имат две червени обеци, а перата по главите им, когато са възбудени, щръкват нагоре и приличат на ниско остригани мъжки глави. И двете птици бяха млади, собствениците им ги взели от гнездото, когато били на няколко дни, и после ги отгледали, затова се оказаха смешно питомни. И амазонските папагали също бяха питомни, но нито един от тях не притежаваше лингвистичните способности на Бланко. Те можеха да изговарят от време на време „Лорито“ и пронизително да свиркат. Независимо от това смятам, че свършихме нелоша работа за една сутрин. Аз тържествено отнесох покупките си в къщи, където Джоан Лет ми разреши великодушно да използвам опразнения им гараж за подслон на моите животни.