— Добро утро, Джери — поздрави той и изведнъж млъкна, забелязал, че съм окървавен. Очите му се разшириха, тъй като аз продължавах обилно да кървя от най-различни по-малки драскотини.
— Какво е това? — попита той.
— Котка… gato — отвърнах раздразнено аз.
— Пума… ягуар?
— Не — отвърнах аз без желание, — chico gato montes24.
— Chico gato montes — повтори недоверчиво той е направил това?
— Да. Проклетото малко глупаче не иска да яде. Опитах се да го нахраня с биберон, но то се държи като същински тигър. Необходимо е да последва примера на някого… — гласът ми секна, защото ми хрумна една идея. — Хайде, Луна, да отидем при Една.
— Защо при Една? — запита ме задъхан Луна, закрачил след мен към дома на Хелмут.
— Тя може да ни помогне — казах аз.
— Но, Джери, на Хелмут няма да му е приятно, ако gato montes ухапе Една — каза Луна на испански.
— Нищо, няма да я ухапе — обясних му аз. — Искам само да ми даде едно котенце.
Луна ме погледна с черните си недоумяващи очи, но тази загадка не беше по силите му и той просто сви рамене и ме последва до входната врата на Хелмутовия дом. Плеснах с ръце и влязох в уютната всекидневна на Хелмут и Една. Една се беше разположила пред огромна купчина чорапи, кърпеше ги спокойно и слушаше грамофона.
— Здравейте! — поздрави ни тя и се усмихна широко и приветливо — джинът е там, сипете си.
Една имаше прекрасен и спокоен характер, нищо като че не можеше да я развълнува. Сигурен съм, че ако някой влезеше във всекидневната й стая с четиринадесет марсианци, тя и тогава щеше просто да се усмихне и да посочи мястото на джина.
— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз, — но колкото и да ти звучи странно, не съм дошъл да пия джин.
— Наистина звучи странно — съгласи се Една и се усмихна дяволито. — Щом не искаш джин, какво искаш тогава?
— Едно котенце.
— Котенце?
— Да… нали разбираш, малко котенце.
— Днес Джери е loco25 — каза убедено Луна, напълни щедро две чаши джин и ми подаде едната.
— Току-що купих едно новородено gato montes — обясних аз на Една. — Напълно е диво. Не иска да яде и ето какво ми направи, когато се опитах да го храня с бутилка и биберон.
Показах раните си и очите на Една се разшириха.
— Колко е голямо това животно? — попита тя.
— Колкото двуседмично домашно котенце.
Една ме погледна сериозно и остави настрана чорапа, който кърпеше.
— Дезинфекцира ли си раните? — попита ме тя и явно се подготви да ми чете лекции по медицина.
— Тези драскотини нямат никакво значение… Промих ги… Искам да ми дадеш едно котенце, най-обикновено котенце. Нали онзи ден ми каза, че къщата ти гъмжала от котенца?
— Да — отвърна Една, — имаме много котенца.
— Добре. Може ли да получа едно? Една се замисли.
— Ако ти дам едно котенце, ще ми разрешиш ли да дезинфекцирам раните ти? — запита лукаво тя.
Аз въздъхнах.
— Добре, изнудвачко — съгласих се аз.
Една изчезна някъде към кухнята, откъдето се понесоха звучни възклицания и дълго хихикане. След това Една се върна със съд с топла вода и започна да се занимава с моите драскотини и ухапвания, а в това време в стаята нахлу цяла процесия от почти изпаднали в истерия домашни прислужнички индианки, понесли на ръце котенца от най-различни размери и цветове, от слепи до полу — пораснали и на вид толкова диви, колкото и моето коте Жофруа. В края на краищата си избрах едно пълничко и спокойно сиво женско котенце, приблизително еднакво на ръст и възраст с моето диво коте и го отнесох тържествено в гаража. Тук сковах за около час една груба клетка, а през това време сивото котенце мъркаше силно, търкаше се в краката ми и от време на време ме караше да се препъвам. Когато клетката стана готова, пуснах вътре сивото котенце и го оставих около час да навикне с нея.