— Спокойно е — казах аз.
— Предполагам — отвърна той с изражение на човек, който не е съвсем убеден в това, а и дори и да е вярно, на него си му харесва така.
Огледах се отново. Като че ли нямаше какво повече да се каже по този въпрос, но човекът може би знаеше нещо за живота зад всичките тези затворени врати, което на мен не ми беше известно.
— По-горещо от методисткия ад и от всичко — добави той.
Беше прав. Не бях забелязал, докато седях в колата, но започнах да се потя веднага след като слязох от нея. А препараторът беше не толкова потен, колкото сякаш намазан с някаква мазнина. Около никого от нас обаче не се въртяха мушици кръвопийки.
— Случайно да се казвате Проктър? — попитах.
— Не, името ми е Стъндън.
— Ще имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса, господин Стъндън?
— Вече ми ги задавате, доколкото забелязвам.
Усмивката му беше лукава, но в нея нямаше злоба. Човекът просто се радваше, че монотонността на живота в Лангдън е нарушена. Отдели се от рамката на вратата и ми кимна да го последвам. Вътре бе тъмно. Еленови рога с етикети и номера бяха наредени по пода или висяха от старите греди на тавана. Наскоро препариран и монтиран на стойка костур бе сложен на фризера от лявата ми страна, а отдясно имаше рафтове с буркани химикали, бои и най-различни стъклени очи. Отстрани по фризера бе капала кръв, която се беше втвърдявала и бе разяла метала. Централно място в помещението заемаше стоманена работна маса, на която в момента имаше еленова кожа и електрическа самобръсначка. На пода под масата се виждаха купища изхвърлено месо. Човекът очевидно си знаеше работата: внимателно бе остъргал от кожата цялата мазнина, която може да се превърне в киселина и да я умирише или пък да причини окапване на козината. До нея имаше макет на еленова глава от пенопласт, който чакаше кожата да му бъде сложена. Цялата работилница вонеше на мъртва плът. Не се сдържах и сбърчих нос.
— Съжалявам за миризмата — каза той. — Аз вече не я забелязвам. Бих разговарял с вас отвън, но трябва да завърша тази еленова кожа, а работя и върху две патици за същия клиент. — Той посочи два прозрачни контейнера със смлени царевични кочани, в които обезмасляваше убитите патици. — Не мога да обръсна патица. Кожата няма да издържи.
Тъй като никога не бях възприемал бръсненето на патица като нещо, което бих пожелал да върша, се задоволих да отбележа, че ловният сезон все още не е открит.
— Еленът е умрял от естествена смърт — каза Стъндън. — Спънал се и паднал върху куршум.
— А патиците?
— Удавили са се.
Когато се захвана с електрическата самобръсначка, Стъндън започна да се поти още повече.
— Работата изглежда трудна — казах.
Той повдигна рамене.
— Елените са трудни. Водните птици не толкова. Мога да се справя с патица за два часа и получавам възможност да приложа артистичните си наклонности. С цветовете трябва да се внимава, иначе няма да изглежда естествено. За тези двете ще взема петстотин долара. Знам, че човекът ще плати, но невинаги е така. Времената са трудни. Вече вземам депозити, а преди никога не ми се беше налагало.
Продължаваше да бръсне елена. Звукът бе леко неприятен.
— Е, какво ви води в Лангдън?
— Търся мъж на име Харолд Проктър.
— Загазил ли е?
— Защо питате?
— Не искам да ви обидя, но мога да кажа само, че ми приличате на човек, който носи неприятности.
— Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.
— Това не е отговор на въпроса ми. Харолд загазил ли е?
— Може би, но не заради мен.
— За да спечели пари ли?
— Отново може би, но не от мен.
Стъндън вдигна глава.
— Живее извън града до семейния мотел, около километър и половина на запад. Но се открива трудно като снежна змия[22], ако не знаеш пътя.
— Мотелът работи ли още?
— Единственото нещо, което още работи тук, съм аз и не знам още колко време ще мога да казвам това. Мотелът е затворен от десет години. Преди това беше къмпинг, но се смяташе, че мотелите са начин за оцеляване, или поне Проктърови мислеха така. Майката и бащата на Харолд го поддържаха, но починаха и мотелът беше затворен. И без това никога не бе носил много пари. Лошо разположение за мотел, доста встрани от шосето. Харолд е последният от фамилията. Трудно е да повярваш. Те управляваха половината град, а другата половина им плащаше наеми. Но не бяха особено плодовити; нито пък хубави, което, като си помисли човек, може би има някаква връзка. Доколкото си спомням, децата им бяха възгрознички.
22
Snowsnake (англ.) — приспособление с формата на змия за игра на северноамериканските индианци, което се хвърля по ледена или заснежена повърхност. — Бел.прев.