— Какъв е проблемът? — попита, когато в лицето му блесна фенер и го накара да вдигне ръце, за да предпази очите си.
В същия миг човекът извади пистолет и иззад крайпътните дървета излязоха още двама, въоръжени с полуавтоматични оръжия. Лицата им бяха скрити зад отвратителни маски; мъжът в униформа също дръпна надолу маска, за да покрие лицето си, но Джоуел вече бе успял да го зърне и си помисли: „мексиканец“. Впечатлението му бе потвърдено, когато мъжът заговори:
— Дръж си ръцете така, че да ги виждаме, момче. Не искаме никой да пострада. Разбрахме ли се?
Джоуел кимна. Фактът, че бяха маскирани, му вдъхваше известно успокоение, че няма да го убият. Убийците на пусто шосе нямаха причина да се тревожат, че жертвата ще ги разпознае.
— Приятелите ми тук ще влязат в кабината при теб и ще ти кажат накъде да караш. Просто прави каквото ти казват и всичко това ще свърши и ще се прибереш при своята новия[11], нали?
Джоуел кимна отново. Значи знаеха, че има приятелка, което означаваше, че те или някой близо до тях го бяха наблюдавали в Портланд. Изличи от съзнанието си тази информация.
Вратите на кабината не бяха заключени. Тобаяс държеше ръцете си на волана, когато двамата мъже се качиха. Единият се напъха в пространството зад седалките, а другият застана до Джоуел, тялото му бе леко извито, така че се облягаше на вратата и оръжието лежеше небрежно на бедрото му. Джоуел си каза, че небрежността май е на мода тази вечер, ала когато радиото на униформения отвън се включи с прашене, нещата се промениха.
— Андале[12]! — каза той и махна с ръка първо на другата кола, после на Джоуел. Насочи пистолета към него през предното стъкло, за да е сигурен, че го е разбрал. — Апурате![13]
Плимутът даде около метър на заден, преди да потегли на юг. Втората кола изгаси мигачите, когато униформеният изтича да се качи на нея. Отби встрани, за да направи път на Джоуел, после се върна на мястото си зад него, така че той беше заклещен между двете коли.
— Къде отивам? — попита той и отговорът, който последва, бе:
— Просто си гледай пътя, момче.
Джоуел направи каквото му бе казано и запази мълчание. Можеше да ги попита с кого си мислят, че са се захванали, или да ги заплаши с отмъщение, ако не разкарат веднага задниците си от кабината му и не го оставят да си върши работата, но не го стори. Единственото, което искаше, бе да излезе цял от всичко това, с непокътнато тяло и, ако има късмет, камион. Щом се върнеше жив и здрав в Портланд, щеше да хване телефона, но вече бе започнал да прави предположения. Ако това бе стандартно отвличане, тези типове или бяха избрали неподходящ камион, или бяха получили невярна информация, което означаваше, че няма да намерят нищо по-доходно от суха храна за животни на стойност две-три хиляди долара. Другата възможност бе това да не е стандартно отвличане, в който случай те бяха наистина много добре информирани, а това можеше да означава единствено неприятности и може би болка за него.
Плимутът отпред започна да дава сигнал за завой надясно.
— Следвай го — каза мъжът зад него и Джоуел намали скоростта, за да вземе завоя. Пътят бе тесен и с лек наклон надолу.
— Искате от мен да го прекарам през иглено ухо, докато още съм зад волана? — попита той.
Автоматичният пистолет докосна леко тила му, цевта бе леденостудена.
— Аз мога да карам камион — прозвуча глас. Устата на човека бе толкова близо до ухото му, че усети топлината на дъха му върху кожата си. — Ако не искаш, ще карам аз, но тогава няма да си ни нужен, ми ихо.[14]
Джоуел предполагаше, че човекът блъфира, но нямаше намерение да проверява теорията си. Взе завоя безупречно и отново започна да следи светлините на плимута.
— Ей, виждаш ли на какво си способен, когато те поощрят малко? — каза гангстерът.
Плимутът включи мигачите, когато навлязоха в поляна пред порутена къща, чийто комин се издигаше непокътнат до падналия покрив. Край черен джип чакаха още двама мъже. И те като другите носеха маски, но вместо в кожени якета бяха облечени в костюми. Евтини, но все пак костюми. Джоуел натисна спирачките.
— Слизай! — каза гангстерът.
Джоуел изпълни заповедта. Кафявата кола се бе присъединила към тях и сега той и камионът му бяха осветени от фаровете на три автомобила. Единият от костюмираните излезе напред. Той бе трийсетина сантиметра по-нисък от Джоуел, набит, но не пълен. Подаде ръка и след миг колебание Джоуел се ръкува с него. По-ниският мъж говореше английски почти без следа от акцент.