— Откъде го взе? — попита той.
— Не съм го взела. Донесоха ми го и ме помолиха да дам мнение за цената му.
— Кой го донесе?
— Един мексиканец. Нарича се Раул, но истинското му име е Антонио Рохас. Работи в близко сътрудничество с мъж, който, по ирония, се казва Джими Джуъл[15], чието седалище е в Портланд, Мейн. Рохас ми каза, че има и други печати; известна част за съжаление са били унищожени.
— Унищожени ли?
— Разбити заради златото и скъпоценните камъни. Показа ми и фрагментите. Единственото, което можех да сторя, бе да не се разплача.
При нормални обстоятелства Ирод също щеше да скърби за унищожаването на такова красиво нещо, но имаше и други печати, а и подобни съкровища не бяха рядкост. Онова, което искаше да открие, бе неизмеримо по-ценно.
— И мислиш, че печатите имат връзка с търсеното от мен?
— Според каталога то е било съхранявано в отделение 5. На мястото на убийствата в склада са намерени други, по-малко ценни печати от отделение 5, заедно с ключалката на оловния сандък, в който е съхранявано то.
— Онзи Раул откъде е взел печатите? — попита Ирод.
— Не пожела да ми каже, но той не е колекционер. Той е престъпник, наркодилър. В миналото съм му помагала да продаде някои неща и затова дойде при мен. Ако наистина има още печати, тогава моето предположение е, че ги е откраднал или ги е взел като заплащане на дълг. Така или иначе няма никаква представа за истинската им стойност.
— Ти какво му каза?
— Че ще поразпитам и ще му се обадя. Даде ми два дни. Заплаши, че иначе ще изкърти камъните от останалите печати и ще ги продаде.
Въпреки че приоритетите му бяха други, Ирод изсъска неодобрително и се хвана, че вече презира човека, изрекъл тази заплаха. И толкова по-добре. Така следващото нещо, което трябваше да извърши, щеше да му се стори още по-лесно.
— Справила си се много добре — каза той. — Ще бъдеш щедро възнаградена.
— Благодаря. Искаш ли да науча нещо повече за Раул?
— Естествено, обаче бъди дискретна.
Ирод сложи слушалката. Предишната му умора започваше да изчезва. Това бе важна новина. Търсеше толкова отдавна и ето че сега като че ли най-сетне се приближаваше към онова, което искаше да намери: мита, придобил форма.
Почувства старческа нужда да посети тоалетната, така че напусна своята библиотека, разкъсвайки мехура от самота, в който тя го обгръщаше, и прекоси дневната, за да стигне до спалнята си. Винаги използваше банята там, а не голямата, защото бе по-лесна за чистене. Стоеше над тоалетната чиния, затворил очи, наслаждавайки се на очакваното облекчение. Толкова дребно удоволствие, а не биваше да се подценява. Тялото го предаваше по толкова много начини, че настроението му се повишаваше от всяка малка победа на орган, който функционира нормално.
Когато шумът от последната струйка заглъхна, отвори очи и се загледа в отражението си върху покритата с огледало стена на банята. Раната на устата го измъчваше. Хирурзите искаха отново да опитат да отстранят некротизиралата тъкан и той нямаше друг избор, освен да се съгласи. Но преди не бяха постигнали желания резултат, химиотерапията също не бе спряла израждането на клетките. Ракът го изяждаше жив, отвътре и отвън. По-слаб човек би се предал досега, би предпочел да сложи край на всичко това, но Ирод имаше цел. На него му бе обещана отплата: край на страданията и други след него да бъдат наказани с още по-жестоки страдания. Това обещание му бе дадено, когато умря, и след връщането си в този живот той се бе впуснал в голямото дирене, а колекцията му бе започнала да расте.
Въздъхна и се закопча. Не признаваше циповете. Той бе човек с по-старомодни вкусове. Едно от копчетата го затрудни и трябваше да погледне надолу, за да го промуши през илика.
Когато се видя отново в огледалото, нямаше очи.
Ирод беше умрял на 14 септември 2003 г. Сърцето му бе спряло да бие по време на операция за отстраняване на болен бъбрек, първият от безуспешните опити да се забави развитието на раковото му заболяване. По-късно хирурзите щяха да опишат случилото се като невероятно, дори необяснимо. Не бе имало причини сърцето да спира, обаче бе спряло. Борили се бяха да го спасят, да го върнат към живота, и бяха сполучили. След това, докато лежеше в реанимацията, Ирод бе посетен от свещеник, който го попита дали иска да поговорят, или да се помоли. Той поклати глава.
— Казаха ми, че сърцето ти е спряло на операционната маса — каза свещеникът. Той беше на петдесет и няколко години, с наднормено тегло, зачервено лице и бързо примигващи очи. — Умрял си и си се върнал обратно. Не са много хората, които могат да кажат това за себе си.