— Трябва ли в това да има някакво послание? — попитал бе Джими.
— За кого?
„За кого“, сякаш беше Джон Хаусман[16].
— Не знам. За богатите хора с гузна съвест.
— Аз не съм богат човек — бе рекъл Ърл.
— Значи си като другия?
— Предполагам. Мисълта ми е, че не го възприемам по този начин. Не е задължително да си като единия или като другия. Това е просто разказ.
— Ако сме попаднали в снежна буря и единият от нас трябва да умре, сигурен ли си, че не бих те използвал като одеяло, за да се стопля? Сигурен ли си, че бих поел удар вместо теб?
Ърл се замисли над въпроса.
— Да — отвърна той. — Сигурен съм, че би поел удар вместо мен. И няма да ти е за пръв път.
Джими разбра, че Ърл намеква за Сали Кливър, защото още от първото посещение на детектива беше усетил как случилото се с нея гризе съвестта му. Вече го познаваше достатъчно добре, за да отгатва без грешка, когато този призрак започваше да шепне на ухото му.
— Ти не си с всичкия си.
— Може би — каза Ърл. — Работата е там, че аз не бих ти позволил да поемеш този удар, господин Джуъл. Не бих позволил да умреш дори ако трябва да те задуша, за да постигна това.
Тази декларация се стори на Джими малко противоречива. Освен това беше леко обезпокоен от представата как собствената му тънка фигура се губи в месестите телесни гънки на Ърл. Реши, че не бива никога повече да водят този разговор. И тъй като нямаше изгледи да бъдат обезпокоени от нови посетители и трябваше да мисли за други, по-неотложни въпроси, каза на Ърл да заключи вратата за през нощта.
Подът беше вече изметен, чашите бяха измити и оскъдните постъпления от вечерта бяха прибрани на сигурно място в касата на офиса. Прочетеният наполовина вестник лежеше до лявата му ръка и Ърл си помисли, че това е необичайно. По това време Джими обикновено беше приключил напълно с вестника, включително и с кръстословицата, но днес той изглеждаше разсеян и непрекъснато се взираше в молива на плота пред себе си, сякаш очакваше да помръдне по собствена воля и да му даде търсените отговори.
Джими бе прав за Ърл. Въпреки масивната фигура и впечатлението, което създаваше, че някои представители на неговата фамилия още скачат по родословното му дърво и издават маймунски звуци, Ърл не беше безчувствен човек. Всекидневието в бара внасяше в живота му ред, който му позволяваше да действа с минимум нежелателни грешки, а също така му даваше време да размишлява. Неговата роля бе да вдига, носи, заплашва и охранява и той изпълняваше всичките тези задачи с готовност и без да мрънка. Услугите му се заплащаха сравнително щедро, но той бе също така и предан на Джими. Джими бдеше над него и той на свой ред бдеше над Джими.
Обаче, както шефът му беше подхвърлил, напоследък го измъчваха мрачни мисли. Не обичаше да му се напомня за Сали Кливър. Съжаляваше за онова, което се беше случило, и чувстваше, че е трябвало да се намеси, за да го предотврати, но това не бе първият семеен скандал, избухнал в „Блу Мун“ и той бе достатъчно умен, за да знае, че най-добрият начин на действие в подобни ситуации е просто да не се месиш, а да изгониш враждуващите страни от заведението и да ги оставиш да уредят всичко помежду си насаме в собствения си дом. Едва когато Клифи Андреас се бе върнал в бара с кръв по ръцете и по лицето, беше започнал да проумява, че собственото му поведение е чисто и просто бягство от отговорност, както го бе нарекъл по-късно един от детективите. Детективът бе казал също така, че в един по-справедлив свят Ърл би прекарал известно време зад решетките заедно с Клифи заради случилото се. Дълбоко в себе си, което бе по-навътре дори отколкото Джими би предположил, Ърл съзнаваше, че упреците на ченгето са били справедливи, затова на всяка годишнина от смъртта на Сали Кливър оставяше букет цветя в засипания със смет и обрасъл в бурени двор на „Блу Мун“ и поднасяше своите извинения пред духа на мъртвото момиче.
Но Джими не му приписа и най-малка вина за случилото се, въпреки че то доведе до затварянето на „Блу Мун“. Напротив, погрижи се да му осигури най-добрите адвокати, когато се заговори, че може да бъде подведен под отговорност като съучастник в престъплението. За чувствата му във връзка с тези събития бяха говорили само веднъж, в деня, когато Джими му каза, че няма да отваря повече бара. Ърл го беше приел като покана да си търси работа другаде, беше решил, че Джими вдига ръце от него, както мнозина считаха, че е редно, защото в града името му не струваше дори колкото плюнката, която ще изхабиш, за да го кажеш. Започнал бе да се извинява отново, задето е позволил Сали Кливър да бъде убита, но думите засядаха на гърлото му. Опитвал бе да съставя смислени изречения, ала не се беше получило. Тогава Джими го бе накарал да седне и търпеливо беше изслушал разказа му как е излязъл навън и е видял разбитото лице на Сали и как е стоял на колене до нея, когато устните й са се раздвижили и тя е произнесла последната дума, която щяла да каже някога. „Съжалявам“, прошепнала тя и Ърл, като не знаел какво друго да стори, сложил огромната си ръка на челото й и внимателно вдигнал окървавената коса от очите. Ърл бе доверил на Джими, че нощем виждал лицето на Сали Кливър и ръката му автоматично се вдигала да махне окървавените кичури от очите й. „Всяка нощ — казал бе той, — виждам я всяка нощ точно преди да заспя.“ И Джими му бе отговорил, че случилото се е голямо безобразие и че единственото, което може да стори, за да успокои съвестта си, е да не позволява това никога повече да се случи на друга жена, в или извън заведението, за което е отговорен, стига да е по силите му да го предотврати. На следващия ден Ърл бе започнал работа във „Вдигнатите платна“, въпреки че клиентите бяха малко дори и само за стария Върн Сътклиф, постоянния барман. Не след дълго Върн се спомина и оттогава насетне той остана единственият барман в заведението.
16
Американски режисьор, продуцент и сценарист, станал особено популярен като актьор със създадения от него образ на властен и саркастичен професор по право. — Бел.прев.