— Не. Засега.
— Добре. Оттук започвате да участвате и вие.
— А ако не искам?
— Тогава можете да си тръгнете. Това е размяна, господин Паркър. Вие имате нужда от моята помощ. Аз съм готова да ви я дам, но само в замяна на нещо. В случая това е готовността ви да потвърдите, когато и ако някои от симптомите, които ще изброя, са ви познати. Може да отговаряте съвсем общо. Разговорът ни няма да бъде записван. Ако в бъдеще решите да ме запознаете по-подробно с онова, което сте преживели, ще съм ви благодарна. Възможно е дори да ви подейства благотворно, лечебно. При всяко положение всичко се свежда до онова, което казах в началото. Дошли сте, за да научите нещо повече за посттравматичния шок. Това е вашият шанс.
Не можех да не й се възхитя. Бях свободен да си тръгна, но нямаше да науча нищо, освен че не бива да подценявам жените, които приличат на боксьори, но това го бях проумял много преди да се запозная с Кари Сандърс.
— Започвайте — казах аз. Помъчих се да не прозвучи примиренчески. Не мисля, че успях.
— Има три категории разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Първата включва ретроспекцията, тоест повторното преживяване на събитието, което може да е отприщило разстройството или, в не толкова тежкия и по-често срещан случай, поредица от нежелани натрапчиви мисли, които може да се възприемат като ретроспекции, но не са. Говорим за сънища и неприятни спомени или за откриване на сходства със събитието в ситуации, които нямат нищо общо с него: ще се изненадате колко много войници мразят фойерверките. Виждала съм как травматизирани мъже се хвърлят на земята при звук от захлопната врата и дори когато дете стреля с пистолет играчка. Но на друго равнище може да има истинско повторно преживяване на случилото се, до такава степен истинско, че възприятието да е достатъчно реално, за да разстрои обичайното всекидневно функциониране на организма. Един от колегите ми го нарича „среща с призраци“. Аз лично не харесвам това название, обаче съм разговаряла с болни, които вече го използват.
В стаята се възцари тишина. Покрай прозореца прелетя птица и слънчевата светлина накара сянката й да се стрелне през стаята: нещо невидимо, разделено от нас от стъкло и от тухли, от стабилността на реалното, направи присъствието си осезаемо.
— Имал съм ретроспекции, натрапчиви мисли, или както предпочетете да ги наричате — казах накрая.
— Тежки ли?
— Да.
— Често?
— Да.
— Какво ги предизвикваше?
— Кръв. Дете — момиче — на улицата с майка си или само. Обикновени неща. Стол. Нож. Реклами за кухни. Определени форми, ъгловати форми. Не знам защо. С течение на времето картините, които създават проблеми, започнаха да намаляват.
— А сега?
— Вече са рядко. Още сънувам кошмари, но не толкова често.
— На какво се дължи това според вас?
Съзнавах, че не бива да правя твърде дълги паузи, преди да отговоря — не биваше да оставям у Сандърс впечатлението, че може да е открила интересно направление, в което да продължи изследванията си. Вероятността аз самият да вярвам, че съм преследван от жена си и от детето си или от някаква тяхна мрачна разновидност, която вече е заменена от по-малко плашещи, но също толкова непознаваеми фигури, би минала за интересна дори ако участвах в групова терапия заедно с Хитлер, Наполеон и Джим Джоунс[17]. При дадените обстоятелства бях доволен, че отговорът на последния й въпрос дойде наистина моментално.
— Не знам. Времето?
— То не лекува всички рани. Това е мит.
— Може би човек просто свиква с болката.
Тя кимна.
— Може би дори ще ви липсва, когато изчезне.
— Мислите ли?
— Възможно е, ако ви е давала цел.
Ако искаше друг отговор, нямаше да го получи. Тя, изглежда, разбра, защото продължи нататък.
— Освен това има симптоми на отдръпване: вцепенение, незаинтересованост, обществена изолация.
17
Основател и духовен водач на сектата „Христови ученици“ и на комуната й в Гвиана, който през 1978 г. подтиква повече от 900 свои последователи към масово самоубийство. — Бел.прев.