— Не от вас — отвърнах. — От Джоуел Тобаяс.
— Ами ако ви кажа, че не познавам никакъв Джоуел Тобаяс?
— Тогава ще трябва да приема, че лъжете, защото сте служили заедно в Ирак и той е бил ваш сержант в „Страйкър С“. И двамата сте присъствали на погребението на Деймиън Пачет и по-късно сте се сбили в „Съли“. Още ли искате да ми кажете, че не познавате никакъв Джоуел Тобаяс?
Джандро отклони поглед. Беше очевидно, че преценява каква позиция да заеме, колебае се дали да говори с мен, или просто да ме отпрати. Почти усещах как спотаеният гняв блика на талази от него, вълните му се разбиваха в мен, в мебелите, в изцапаните стени и пяната им заливаше собственото му осакатено тяло. Гняв, скръб, чувство за загуба. Пръстите му се сплитаха и разделяха, образувайки сложни фигури, които само той можеше да разбере.
— Е, познавам Джоуел Тобаяс — каза накрая. — Но не сме близки. Никога не сме били. Защо се интересувате?
— Бащата на Джоуел е бил войник, така че това е в кръвта му. Харесвала му е дисциплината. Харесвало му е да командва. Войската просто е била продължение на неговата природа.
— А вие? — Той ме погледна с присвити очи. — На колко години сте?
— Минал съм четирийсетте.
— Опитвали ли са се някога да ви вербуват?
— Не по-често, отколкото и всички останали. Идваха в гимназията, но аз не се хванах на въдицата. Обаче тогава не беше същото. Не бяхме във война.
— Е, сега сме във война и аз се хванах. Обещаха ми пари, пари за колеж. Обещаха ми слънцето, луната и звездите. — Усмихна се тъжно. — За слънцето беше вярно. Доста слънце видях. Слънце и прах. Започнах да работя за „Ветерани за мир“. Сега съм контравербовчик.
Не знаех какво е това, затова го попитах.
— Военните вербовчици са обучени да отговарят само на правилните въпроси. Ако не зададеш правилния въпрос, не получаваш правилен отговор. И ако си седемнайсет-осемнайсетгодишно момче с не особено добри перспективи, изправено пред мъж в униформа, който е толкова хлъзгав, че можеш да караш кънки по него, ще повярваш на онова, което ти се казва, и няма да прочетеш ситния шрифт. Ние печатаме с големи букви онова, което е написано със ситен шрифт.
— Като например?
— Като например, че разноските за колежа не са ти гарантирани, че армията не ти дължи нищо, че по-малко от десет на сто от записаните получават всичките бонуси или пълния размер на заплатите, които са им обещани. Вижте, не ме разбирайте погрешно: да служиш на страната си е чест и много от тези момчета не биха имали никаква кариера, ако не беше войската. Аз бях един от тях. Семейството ми бе бедно и още съм беден, но съм горд, че съм служил. Бих предпочел да не стигам до инвалидната количка, но знаех какви са рисковете. Просто мисля, че вербовчиците трябва да са по-откровени с момчетата, да им казват с какво се захващат. Всичко освен името подвежда; целта са бедните, онези, които нямат работа, нямат перспектива, онези, които не знаят какво друго да правят. Мислите, че Ръмсфелд не е знаел това, когато е включил в указа „Нито едно пропуснато дете“[18] предварителната подготовка на новобранците? Мислите, че е задължил обществените училища да подготвят всичките си ученически команди за армията, защото така ще помогне на децата да четат по-добре? Има квоти, които трябва да се попълват, дупките в редиците трябва някак да се запушват.
— Но ако вербовчиците бяха напълно честни, кой би се записал тогава?
— Мамка му, дори да знаех всичко това, пак бих се подписал на пунктираната линия. Бих сторил всичко, за да избягам от семейството си и от този град. Единственото, което ме чакаше тук, бе работата на минимална заплата и бирите в петък вечер. И Мел. — Това го накара да замълчи за момент.
— Май все пак си получих работата на минимална заплата: четиристотин долара месечно. Но поне имам медицинска осигуровка и получих повечето бонуси. — Направи гримаса.
— Доста противоречия, а?
— Затова ли се сбихте с Джоуел Тобаяс, защото работите към „Ветерани за мир“?
Джандро отклони поглед.
— Не, не беше заради това. Той опита да ме почерпи една бира, за да ме успокои, но аз не му исках центовете.
— Пак ще попитам: защо?
Джандро заобиколи въпроса. Както бе отбелязал сам, той беше човек на противоречията. Искаше да говори, но само за онова, което интересуваше него. Беше любезен, но под лустрото прозираше свирепост. Сега вече знаех какво имаше предвид Роналд Стрейдиър, когато каза, че Джандро има вид на човек, който пропада. Ако не застреляше с този пистолет другиго, не беше изключено да застреля себе си също както другарите му.
18
Президентски указ, въвеждащ годишни тестове по четене и математика в американски основни училища с цел повишаване равнището на получаваните знания. — Бел.прев.