— Впрочем защо се интересувате от Джоуел Тобаяс? — попита той.
— Наеха ме да разбера защо се е самоубил Деймиън Пачет. Чух за спречкването на погребението. Исках да разбера дали има някаква връзка.
— Между едно сбиване в бар и едно самоубийство? Главата ви е пълна с бръмбари.
— Да. Или съм наистина лош детектив.
Настъпи мълчание и после Джандро се засмя за пръв път.
— Поне сте откровен.
Смехът му замря и усмивката, която последва, бе тъжна.
— Деймиън не биваше да се самоубива. Не го казвам по религиозни или по морални съображения, нито защото един човешки живот си е отишъл напразно. Имам предвид, че не беше такъв човек. Той остави скръбта си в Ирак. Не беше травмиран и не страдаше от нищо.
— Говорих с психиатърка от „Тогус“, която ми каза същото.
— Така ли? Коя?
— Кари Сандърс.
— Сандърс? Не ми говорете. Тя задава повече въпроси от Алекс Трибек[19], но не знае нито един отговор.
— Познавате ли я?
— Говори с мен във връзка със своето изследване. Изобщо не ме впечатли. Колкото до Деймиън, служихме заедно. Обичах го. Той беше добро момче. Винаги съм мислил за него така, като за момче. Беше умен, но не беше отракан. Опитвах се да го наглеждам, но накрая той се погрижи за мен. Спаси живота ми. — Ръката му стисна облегалката на количката. — Проклетият Джоуел Тобаяс — прошепна, но прозвуча като вик.
— Разкажете ми — подканих го аз.
— Ядосан съм на Тобаяс. Това не означава, че ще го предам — него или някого другиго.
— Знам, че се е захванал с една работа. Занимава се с контрабанда и мисля, че може да ви е обещал част от приходите. На вас и на хората като вас.
Джандро се извърна и подкара количката към прозореца.
— Кои са мъжете отвън? — попита.
— Приятели.
— Приятелите ви не приличат на мили хора.
— Имах чувството, че ми трябва охрана. Ако изглеждаха твърде сговорчиви, това не би послужило на целта.
— Охрана? От кого?
— Може би от същите хора, заради които носите този пистолет: старите ви другари начело с Тобаяс.
Той все още не се бе обърнал към мен, но виждах реакцията му на стъклото.
— Защо трябва да ме е страх от Джоуел Тобаяс?
Да ме е страх: интересен подбор на думи. Самата им употреба бе един вид признание.
— Защото те може да си помислят, че сте слабо звено.
— Аз ли? Аз съм обикновен застъпник. — Той се засмя отново и звукът беше ужасен.
— Мисля, че сте се тревожили за Деймиън Пачет. Били сте му задължен и не сте искали да му се случи нещо. Затънал е бил твърде дълбоко или не е пожелал да ви послуша, но след смъртта му сте решили да действате. Или може би е трябвало да видите онова, което е станало с Брет Харлан и съпругата му, за да почнете да забелязвате сходствата.
— Не знам за какво говорите.
— Мисля, че сте говорили с братовчед си. Обадили сте се на Фостър Джандро, защото е бил полицай — полицай, на когото сте можели да се доверите, защото ви е бил роднина, и сега мислите, че е само въпрос на време да стигнат до вас. Може би сте му казали нещичко и сте се надявали, че сам ще открие останалото. Когато е започнал да разследва, те са го убили. Има ли нещо вярно в това според вас?
Джандро завъртя рязко количката, пистолетът отново беше в ръката му.
— Вие не знаете. Не знаете нищо.
— Трябва да се сложи край, Боби. Каквото и да става, започнали са да умират хора и никакви пари не могат да оправдаят това, освен ако не сте готов да продадеш съвестта си.
— Махайте се от дома ми! — изкрещя той. — Вън!
Видях зад него как, чули крясъците, Ейнджъл и Луис се втурнаха към къщата. Трябваше да направя нещо веднага, иначе вратата на Боби Джандро щеше да се озове в коридора и той може би щеше да има причина да използва пистолета си, ако е достатъчно бърз.
Отидох до вратата, отворих я и позволих на Ейнджъл и Луис да видят, че съм добре, но Боби Джандро избра този момент, за да докара с едната ръка количката в коридора. За момент бях в клопка между три пистолета.
— Успокойте се! Всички! Спокойно! — Бавно пъхнах два пръста в джоба на сакото и извадих една от визитните си картички. Сложих я на масата до вратата и казах: — Дължите нещо на Деймиън Пачет, Боби. Той е мъртъв, но дългът ви остава. Сега трябва да го изплатите на баща му. Помислете върху това.
— Изчезвайте. — Гневът му вече отстъпваше пред умората и гласът му потрепна, докато произнасяше тази дума, признание, че този, който изчезва, понесен от тъмен, непознат океан, беше той.
— И още нещо — добавих аз, използвайки предимството си пред един осакатен ветеран. — Идете да се помирите с приятелката си. Мисля, че сте я принудили да си отиде, защото се боите от онова, което ще стане, и не искате тя да пострада, ако дойдат да се разправят с вас. Тя още ви обича и вие имате нужда от човек като нея в живота си. Знаете го, тя също. Имате визитната ми картичка. Нуждаете се от още лечение.