— Не, скъпа — казал Финеас, — не мисля, че ще отида някъде с теб.
Без да откъсва очи от нея, той заотстъпвал назад, докато се върнал при Мисти. Клекнал и започнал да сече трънаците. Те се отделяли трудно и били лепкави на пипане. Докато ги режел, имал чувството, че други започват да се увиват около ботушите му, но по-късно си казал, че навярно разсъдъкът му е играл номера, сякаш точно тази малка подробност можела да обясни далеч по-големия номер със светещото момиче вдън гората. Почувствал нейния гняв, нейното отчаяние и, да, тъгата й, защото била самотна и изплашена, но тя не желаела да бъде спасена, искала да накаже другиго със своя страх и своята самота и Финеас не знаел кое щяло да е по-страшно: да чезне в гората в компанията на момичето, докато мракът го погълне окончателно, или да умре, а после да се събуди и да се види как броди като дух с нея из гората и търси други, които да споделят неговото страдание.
Най-сетне Мисти била освободена и веднага хукнала да бяга, но след това спряла, за да се увери, че господарят й я следва, защото въпреки облекчението от отново придобитата свобода нямало да го изостави на това място, също както и той не я бил изоставил. Финеас вървял бавно след кучето, без да откъсва очи от момичето, наблюдавал го, докато не го загубил от погледа си и не се озовал на познатите си места.
Това била причината, поради която Финеас Арбогаст престанал да ходи в своята горска хижа, чиито развалини може би още стърчат някъде между Рейнджли и Лангдън, обвити от лепкав трънак, докато природата възстановява правата си върху нея.
Природата и малкото момиче с бледа светеща кожа, което търси напразно другар, с когото да си играе.
Все още пазя даденото ми от Финеас старо издание на брошура, озаглавена „Мейн ви кани“. Издадена е от Бюрото за популяризиране на Мейн някъде в края на трийсетте и началото на четирийсетте години, тъй като поздравителното писмо на първата страница е написано от губернатор Луис О. Бароус, който е бил на тази длъжност от 1937 до 1947 година. Бароус е бил републиканец от старата школа: балансирал бюджета, подобрил финансирането на училищата в щата, върнал помощите за възрастните хора и всичко това при непрекъснато намаляващ дефицит на щата. Ръш Лимбо[20] би го нарекъл социалист. Брошурата беше трогателно отдаване на почит към една отминала ера, когато е можело да наемеш луксозна къща само за трийсет долара седмично и да обядваш пиле за долар. Много от споменатите в нея забележителности вече отдавна не съществуват — хотел „Лафайет“ в Портланд, „Върбите“ и „Чекли“ край Праутс Нек — и авторите бяха намерили да кажат по нещо добро почти за всяко населено място, дори и за градовете, чиито собствени жители трудно са можели да си обяснят защо още живеят в тях, да не говорим, че едва ли някой друг би пожелал да прекара ваканцията си там.
Град Лангдън, по средата на пътя между Рейнджли и Стратън, имаше цяла самостоятелна страница и бе интересно да се обърне внимание колко често се появява името Проктър в рекламите. Между всичко останало имаше „Къмпинг на Проктър“, закусвалня „Болд Маунтън“, собственост на Е. и А. Проктър, и „Лейквю“, „изискания ресторант на Р. Х. Проктър“. Очевидно по онова време Проктърови са държали под контрол почти целия Лангдън. Градът е бил доста привлекателен за туристите — или поне Проктърови са го считали за такъв, — тъй като са се разпространявали много реклами за луксозни квартири, всяка една придружена от снимка на съответната сграда.
Какъвто и чар да бе имал за туристите някога Лангдън, от него вече нямаше и следа, ако изобщо бе имало нещо повече от амбициите на Проктърови. Сега той представляваше само редица разнебитени къщи и едва оцеляващи предприятия, по-близо до границата с Ню Хампшир, отколкото до канадската, но леснодостъпен и от двете посоки. Ресторант „Болд Маунтън“ съществуваше още, но изглеждаше така, сякаш там не бе сервиран нито един обяд поне от десетилетие. На вратата на единствения магазин в града имаше съобщение, че е затворен поради смъртен случай и ще започне да работи след седмица. Бележката беше оставена на 10 октомври 2005 г., което предполагаше траурен период, свързван обикновено с кончината на кралски особи. Освен това имаше фризьор, препаратор и бар на име „Бел Дам“, което навярно беше находчив каламбур, визиращ местните дами[21] или, което изглеждаше по-вероятно при внимателно вглеждане в надписа, резултат от изпадане на буквата „е“. По улиците нямаше жива душа, въпреки че се виждаха няколко паркирани автомобила. Единствено работилницата за препариране показваше някакви признаци на живот. Входната врата беше отворена и мъж в работен комбинезон излезе да ме наблюдава, докато разглеждах ярките светлини на Лангдън. Давах му шейсет години или малко повече, но спокойно можеше да е и по-възрастен, да е забавил някак си съкрушителното въздействие на годините. Възможно бе това да е свързано с всички онези консерванти, с които работеше.
21
Името на заведението, „Belle Dame“ („Бел Дам“), е френско и означава „Красивата дама“; едно от значенията на англ. дума dam (дам), е майка при четириногите, докато dame (дейм) означава госпожа, дама. — Бел.прев.