— Имаш ли вече някакво предположение?
— Да, временно. Но много ще се учудя, ако излезе невярно. Според мен в малката вила живее първият мъж на госпожа Мънроу.
— Защо мислиш така?
— Как иначе да си обясним ужаса й, когато господин Мънроу е поискал да влезе? Според мен нещата стоят така. В Америка първият съпруг на тази жена е развил някакъв наследствен недъг, възможно е да е станал инвалид или невменяем. Тя е избягала от него и се е върнала в Англия със сменено име, за да започне нов живот. След три години втори брак е вярвала, че е в пълна безопасност — на мъжа си е показала смъртния акт на някакъв господин, чието име е приела. И ето че изведнъж местонахождението й е било открито от първия й мъж или по-вероятно от някоя безскрупулна жена, влязла в заговор с инвалида. Заплашили са я по пощата, че ще пристигнат и ще разкрият всичко. Тя им е изпратила стоте лири, които е взела от съпруга си, за да се откупи. Но те въпреки всичко са пристигнали и когато мъжът й е споменал, че във виличката са се настанили хора, тя е разбрала, че сигурно са преследвачите й. Когато е решила, че мъжът й е заспал, изтичала е дотам, за да ги убеди да я оставят на мира. Понеже не е успяла, е отишла и на сутринта, но е срещнала мъжа си. Обещала му е да не ходи повече там, но след два дни с последна надежда да се избави от мъчителите си отново ги е посетила, като е взела със себе си снимката, която вероятно са й били поискали. По време на разговора е дотичала прислужничката и е съобщила, че господарят се е върнал. Знаейки, че мъжът й няма да закъснее да се появи, госпожа Мънроу е избутала обитателите на вилата през задния вход в горичката. Затова Мънроу не е заварил никого. Ще бъда страшно учуден, ако вечерта продължава да няма никой. Какво мислиш за предположенията ми?
— Че са само предположения.
— Но обясняват всички налични факти. Когато се появят нови, ще трябва да преосмислим теорията си, за да обхванем и тях. Засега нямаме какво да правим, преди да получим известие от нашия приятел от Норбъри.
Не чакахме дълго. Едва бяхме изпили чая си, когато пристигна телеграмата: Вилата е обитаема. Пак видях на прозореца жълтото лице. В седем Ви чакам на гарата — пишеше Мънроу.
Наистина ни чакаше на перона, страшно бледен и изтерзан в светлината на гаровите фенери.
— Там са, господин Холмс — каза той, стискайки здраво ръката на приятеля ми. — Видях, че във виличката свети, и отидох да проверя. Да побързаме, за да не избягат.
— Какъв е вашият план? — попита Холмс, докато крачехме в здрача по шосето между двата реда дървета.
— Ако ще и със сила да вляза вътре, за да изясня най-сетне нещата. Вие сте ми нужни като свидетели.
— Твърдо сте решили да постъпите така независимо от молбата на жена ви да изчакате известно време?
— Да, твърдо съм го решил.
— По моему имате право. Всяка истина е по-добра от мъчителните съмнения. Струва си веднъж завинаги да се приключи с неизвестността. Разбира се, каним се безусловно да нарушим законността, но според мен си струва.
Когато свърнахме от шосето по тясната пътека в гората, съвсем притъмня и заръмя ситен дъждец. Господин Мънроу крачеше нетърпеливо напред, ние криво-ляво го догонвахме.
— Онези прозорци отсреща са на моята къща — махна той към светлината между дърветата. — А ето я и виличката.
След поредния завой на пътеката се озовахме пред къщата. Жълта ивица светлина на земята показваше, че входната врата не е плътно затворена, а един прозорец на горния етаж бе ярко осветен. Върху спуснатата завеса премина нечия сянка.
— Ето го онова създание — извика Мънроу. — Нали виждате, че има някой. Хайде сега да си изясним всичко!
Когато пристъпихме напред, от тъмното изникна женска фигура и застана в осветената пътека пред вратата. Не можех да различа лицето й в мрака, но виждах, че се опитва да прегради пътя ни с вдигнати ръце.
— Недей, Джак, моля те! — извика тя. — Предчувствах, че ще дойдеш тая вечер. Помисли още веднъж, мили мой! Повярвай ми пак и няма да съжаляваш.
— Достатъчно дълго ти вярвах, Ефи! — тръсна глава Мънроу. — Остави ме! Трябва да вляза вътре, за да изясня нещата веднъж завинаги — той бутна настрани жена си и ние го последвахме през прага.
В преддверието насреща му се завтече възрастна жена, но той избута и нея и всички тръгнахме нагоре по стълбите. На горния етаж Грант Мънроу отвори вратата на осветената стая. По петите му и ние се вмъкнахме вътре.
Стаята беше чиста, кокетно подредена. На масата горяха две свещи, още две имаше на камината. В ъгъла пред един чин седеше същество, напомнящо момиченце. Когато влязохме, беше с гръб към нас, но видяхме, че е облечено с червена рокля и носи дълги бели ръкавици. В следващия миг извърна към нас глава и аз извиках, стъписан и ужасен. Лицето, което се показа, бе мъртвешки жълто, със съвършено лишени от израз черти. Но след миг загадката се изясни. Холмс със смях протегна ръка към ухото на детето и сне надянатата на лицето му маска. Показа се прелестно негърче с ослепително бели зъби, което гледаше зачудено изумените ни лица. Аз от сърце се разсмях, но Мънроу стоеше като поразен, разхлабвайки яката на ризата си.