— И когато уредите спора си, елате да ми кажете какво сте решили — каза язвително той.
— Ще платиш за това — изкрещя Стангърсън, побледнял от яд. — Опълчваш се срещу пророка и Съвета на четиримата. Ще има да съжаляваш до края на живота си.
— Божията ръка ще се стовари жестоко върху теб! — извика младият Дребър.
— Тогава ще започна с наказанието — каза Фериър разярен и понечи да се втурне вкъщи за пушката си, но Люси го хвана за ръка и го спря. Преди да успее да се отскубне от нея, чаткането на конските копита се отдалечи по пътя.
— Лицемерни негодници! — извика той, докато бършеше потта от челото си. — По-добре да те видя в гроба, моето момиче, отколкото жена на някой от тях.
— И аз мисля същото, татко — отвърна смело тя. — Но Джеферсън скоро ще се върне.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото не знам какво ще се наканят тия да правят.
Наистина беше крайно време някой да се притече на помощ на стария фермер и дъщеря му. В цялата история на селището нямаше такъв случай на открито неподчинение към властта на старейшините. Ако по-дребните прегрешения се наказваха толкова жестоко, каква ли щеше да е съдбата на този бунтовник над бунтовниците? Фериър знаеше — богатството и почитта нямаше да му помогнат. И други, не по-малко известни и богати от него бяха отвличани тайно, а собствеността им минаваше във владение на църквата. Беше смел човек, но сърцето му тръпнеше пред смътните представи на призрачните ужаси, надвиснали над главата му. Всяка открита опасност щеше да посрещне, стиснал здраво устни, но тази неизвестност беше непоносима. Пред Люси си даваше вид, че станалото е дребна работа, обаче тя виждаше, че той не е спокоен.
Очакваше, че Юнг ще изрази недоволството си от поведението му, и се оказа прав, макар че това стана по съвсем неочакван начин. Когато на следната сутрин се събуди, за своя най-голяма изненада намери една бележка, забодена на завивката точно на гърдите му. На нея бе написано с големи печатни разкривени букви:
ДАВАТ ТИ СЕ 29 ДНИ ДА СЕ ПОПРАВИШ И ПОСЛЕ —
Тирето накрая вдъхваше по-голям ужас от всякакви заплахи, изречени с думи. Джон Фериър бе много озадачен как предупреждението се бе озовало в стаята му, защото слугите спяха в друга постройка, а вратите и прозорците бяха здраво затворени. Смачка листчето и не каза нищо на дъщеря си, но случката смрази сърцето му. Очевидно двайсет и деветте дни бяха остатъкът от месеца, който Юнг му беше обещал. Но каква сила или смелост можеха да помогнат срещу враг, разполагащ с такава загадъчна сила? Ръката, забола тази топлийка, би могла спокойно да прободе сърцето му, без никой да разбере кой го е убил.
Още по-интересен беше случаят на другата сутрин. Закусваха и изведнъж Люси извика, сочейки тавана. Посред тавана бе надраскана, очевидно с обгоряла пръчка, цифрата 28. Фериър не каза нищо. През нощта стоя буден с пушка в ръка. Не видя и не чу нищо, а сутринта отвън на вратата имаше изписано едно огромно 27.
Нощ след нощ всяка сутрин виждаше как невидимите му врагове продължаваха счетоводството, изписали на някое видно място оставащите от обещания месец дни. Фаталните цифри се появяваха на стените, на подовете, понякога на листове, прикрепени за градинската врата или оградата. Колкото и да бдеше, Джон Фериър не можа да открие откъде се появяваха ежедневните предупреждения. Отслабна и се изнерви, очите му придобиха погледа на преследван човек. Оставаше му само една надежда — завръщането на младия ловец от Невада.
Двайсетте дни станаха петнайсет, петнайсетте — десет, а от него нямаше вест. Когато по пътя затропаше конник или пастир подвикваше на стадото си, старият фермер изтичваше до вратата с надеждата, че помощта най-после пристига. Най-сетне, когато цифрата 5 се смени с 4, тя пък — с 3, изгуби всякаква надежда. Сам, толкова слабо познаващ околните планини, беше безсилен. По-оживените пътища се наблюдаваха и охраняваха строго, никой не можеше да мине през тях без разрешение на съвета. Колкото и да мислеше, не виждаше изход от надвисналата над главата му заплаха. И въпреки всичко старецът нито веднъж не се поколеба в решението си по-скоро да се раздели с живота, отколкото да се съгласи с онова, което смяташе за позор за дъщеря си.
Една вечер седеше самичък, потънал в дълбок размисъл над бедите си. Сутринта на стената се бе появила цифрата 2, другият ден щеше да е последният. Във въображението му се мяркаха ужасяващи видения. Какво щеше да стане с дъщеря му, ако той си отидеше? Нямаше ли някакъв изход от невидимата мрежа, която го обгръщаше отвсякъде? Отпусна глава на масата и зарида при мисълта за собственото си безсилие.