— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!
Видях го наистина! Едно хлапе с малък вързоп на рамо с мъка пълзеше по хълма. Когато стигна до билото, видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.
— Е, прав ли съм?
— Този хлапак, разбира се, изглеждаше така, сякаш изпълнява някаква тайна заръка.
— А каква е заръката, може да се досети дори някой от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?
— Както ви е угодно.
— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франкланд против Кралицата“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те ще се радват, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моето чучело. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на голямото събитие!
Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до вкъщи, успях да го разубедя.
Докато бях в полезрението му, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището към каменистия хълм, зад който бе изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който късметът ми подхвърляше на пътя, заклевам се, че нямаше да е поради липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, от която изскачаха причудливите очертания на двете канари — Лисичата канара и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и застинало. Само една голяма сива птица — чайка или може би бекас, се виеше в синьото небе. Като че ли двамата бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето не се виждаше. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни обиталища, а в средата имаше едно с достатъчно запазен покрив, за да може да се използва за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-сетне кракът ми щеше да пристъпи прага на скривалището му! Тайната му щеше да бъде разкрита.
Тръгнах към колибата предпазливо, както навярно Степълтън приближаваше с вдигнат сак някоя кацнала пеперуда. С радост забелязах, че там наистина живее някой. Едва очертана пътечка между едрите валчести камъни водеше до разкривения отвор, който служеше за врата. Отвътре не се чуваше нито звук. Дали непознатият се спотайваше там, или бродеше някъде из тресавището? Нервите ми се изопнаха в очакване на предстоящата опасна среща. Хвърлих цигарата, стиснах здраво дръжката на револвера и като се промъкнах решително до вратата, надзърнах вътре. Колибата беше празна.
И все пак имаше достатъчно белези, че не съм на грешна следа. Нямаше съмнение, че човекът се криеше тук. Няколко одеяла с непромокаеми калъфки лежаха на каменната плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище се виждаше купчина пепел. Край него имаше кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните празни консервни кутии показваха, че мястото е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, зърнах в ъгъла канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и на него бе оставен малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него бяха завързани хляб, желиран език и два буркана с компот от праскови. Докато прибирах нещата, след като ги разгледах, сърцето ми изведнъж подскочи. На камъка лежеше лист хартия, на който пишеше нещо. Вдигнах го и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън отиде в Кумб Трейси.“
За миг останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този неизвестен човек. И не самият той ме следи, а си има помагач (вероятно хлапакът), който ходи по дирите ми, и това тук бе отчетът му. Откак съм пристигнал, може би не съм направил и крачка, без да е била проследена. Постоянно имах усещането за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителни моменти човек долавяше, че е впримчен.