— Нищо не предполагам.
— Добре… Но защо това куче е пуснато тази нощ? Не мисля, че през цялото време се разхожда свободно из тресавището. Степълтън не би го пуснал, ако не е имал основания да смята, че сър Хенри ще бъде навън.
— Моята загадка е по-трудна. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги неразбулена. Въпросът сега е какво ще правим с тялото на този клет негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.
— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.
— Именно. Дотам ще можем да го отнесем. Хей, Уотсън, кой идва? Та това е самият той! Каква дързост! Не издавай с нищо подозренията ни! Нито дума, иначе плановете ни пропадат!
Някой идваше към нас през тресавището, забелязах огънче на пура. В този миг луната не бе забулена и разпознах подвижната фигура и подскачащата походка на естественика. Щом ни видя, той спря за миг, преди да продължи:
— А! Доктор Уотсън, вие ли сте! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… Боже мой! Какво е това? Някой е ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!
Той се втурна покрай нас и се наведе над умрелия. Чух как тежко пое дъх, а пурата падна от ръката му.
— Кой… кой е този? — запъна се той.
— Това е Селдън, беглецът от Принстаун.
Степълтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие стъписването и разочарованието си. Острият му поглед се местеше от Холмс към мен и обратно.
— Боже мой, какъв ужас! Как е станало?
— Изглежда, е паднал от скалата и си е счупил врата. Двамата с моя приятел се разхождахме, когато чухме вик.
— И аз го чух, затова излязох. Разтревожих се за сър Хенри.
— Защо тъкмо за сър Хенри? — не се въздържах.
— Защото му бях предложил да намине към къщи. Понеже не дойде, се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между другото — очите му отново зашариха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?
— Не — отвърна Холмс, — а вие?
— Не.
— Тогава защо питате?
— О, нали знаете историите, които разправят селяните, за призрачното куче и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.
— Не чухме нищо подобно — казах аз.
— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?
— Без съмнение тревогите и постоянният страх да не го заловят са помрачили разсъдъка му. В пристъп на безумие е хукнал да тича из тресавището, паднал е отгоре и си е счупил врата.
— Доста вероятно звучи — каза Степълтън сякаш с облекчение. — А вие, господин Шерлок Холмс, какво мислите за това?
Моят приятел се поклони.
— Бързо установявате самоличността на човек — каза той.
— Очаквахме ви още когато пристигна доктор Уотсън. Идвате тъкмо навреме, за да присъствате на една трагедия.
— Наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. Утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.
— Утре се връщате?
— Така възнамерявам.
— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?
Холмс сви рамене:
— Човек невинаги постига успеха, на който се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.
Моят приятел говореше с най-естествен и непринуден тон. Степълтън продължаваше да го гледа изпитателно. После се обърна към мен:
— Бих ви предложил да отнесем този нещастник до вкъщи, но сестра ми така ще се изплаши, че всъщност не настоявам. Мисля, че ако го покрием с нещо, можем да го оставим тук до утре.
Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степълтън, се отправихме към Баскервил хол, като оставихме естественика да си иде сам. По някое време се обърнахме и видяхме бавно отдалечаващата му се в безкрая на тресавището фигура, а отзад — черното петно на посребрения склон, където лежеше човекът, приключил така ужасно живота си.
— Най-сетне се вчепкахме — каза Холмс, докато крачехме един до друг. — Какво самообладание само! Как се окопити мигновено, след като разбра, че жертва на замисъла му е станал съвсем друг човек. И в Лондон ти казах, Уотсън, и сега ще повторя: не сме кръстосвали шпага с по-корав противник.
— Съжалявам само, че те видя.
— И аз съжалих в първия момент, но нямаше как да го избегнем.