— Но това е поразително! Сякаш е негов портрет!
— Ето ти интересен пример за превъплъщение — и физическо, и духовно. Започне ли човек да изучава фамилни портрети, голяма е вероятността да приеме доктрината за прераждането. Степълтън също е Баскервил, това е очевидно.
— С претенции за наследство?
— Точно така. Този портрет постави в ръцете ни най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ще го прибавим към нашата колекция на улица „Бейкър“.
Отстъпвайки от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че някому се пише лошо.
Събудих се рано сутринта, но Холмс явно бе станал още по-рано, защото, докато се обличах, го видях да се връща отнякъде по алеята.
— Днес ще имаме богат лов — отбеляза той, потривайки радостно ръце. — Всички мрежи са заложени, не след дълго започваме да ги изтегляме. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или се е измъкнала през някоя дупка.
— В тресавището ли си бил?
— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да обещая, че никой няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се и с моя верен Картрайт, защото, ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, сигурно щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче на гроба на господаря си.
— Какъв е следващият ход?
— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!
— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който изготвя плана за сражението с началник-щаба си.
— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.
— Аз също.
— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степълтънови.
— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и съм уверен, че много ще ви се зарадват.
— За съжаление на нас с Уотсън ни се налага да заминем за Лондон.
— За Лондон?
— Да. Смятам, че в настоящия момент ще бъдем по-полезни там.
Лицето на баронета се издължи.
— Надявах се, че ще останете при мен, докато не приключи всичко. Когато човек е сам, Баскервил хол и тресавището не са особено приятно място.
— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате онова, което ви казвам. Кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но неотложна работа ни е принудила да отпътуваме за града. Надяваме се съвсем скоро да се върнем в Девъншър. Ще им предадете това, нали няма да забравите?
— Щом настоявате.
— Друг избор нямаме, уверявам ви.
По свъсените вежди на баронета разбрах, че е дълбоко засегнат от нашето заминаване и го приема за дезертьорство.
— Кога желаете да потеглите? — попита той студено.
— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен, че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степълтън с извинение, че не можеш да отидеш.
— Защо да не дойда и аз с вас в Лондон? — каза баронетът. — Защо да седя тук сам?
— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите онова, което ви кажа, и аз ви казвам да останете.
— Добре, оставам!
— Още нещо: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Когато пристигнете, изпратете кабриолета обратно, а на Степълтън кажете, че възнамерявате да се приберете пеш.
— Пеш през тресавището?
— Да.
— Но нали тъкмо това толкова пъти ме предупреждавахте да не правя!
— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, нямаше да ви карам да го правите, а се налага.
— Тогава ще го направя.
— Но ако ви е мил животът, не минавайте през тресавището отникъде другаде освен по пряката пътека от Мерипит хаус до Гримпенския път.
— Ще изпълня точно каквото ми наредите.
— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуска потеглим възможно най-бързо, за да сме в Лондон следобед.
Бях много зачуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степълтън, че си заминава на другия ден. Но и през ум не ми мина, че ще пожелае и аз да тръгна с него, нито пък разбирах как може и двамата да отсъстваме в миг, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, сбогувахме се с нашия опечален приятел и след два часа слязохме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.