— Отдалечихме се много — каза Холмс. — Рисковано е, защото може да бъде настигнат, преди да стигне до нас. Каквото и да става, трябва да стоим тук — той коленичи и долепи ухо до земята: — Слава Богу! Струва ми се, че идва.
Звук от бързи стъпки наруши безмълвието на тресавището. Криейки се зад скалите, се взирахме напрегнато в посребрената отгоре стена пред нас. Стъпките закънтяха все по-ясно и изведнъж от мъглата като иззад завеса се яви човекът, когото чакахме. Щом видя над главата си ясното звездно небе, той се огледа изненадано. После забърза по пътеката, мина недалеч от нас и продължи нагоре по дългия склон. Докато вървеше, час по час се озърташе назад, поглеждайки ту през едното, ту през другото си рамо, очевидно неспокоен.
— Шшшт — изсъска Холмс и чух остро изщракване от зареждане на пистолет. — Внимавайте! Идва!
Откъм пълзящата към нас маса долетя слаб, но отчетлив ситен тропот. Мъглата беше на петдесетина метра от нас и ние и тримата се бяхме втренчили в нея, недоумявайки какво ли чудовище ще изхвръкне. Както стоях до Холмс, погледнах за миг лицето му. Беше бледо, но тържествуващо, очите блестяха силно на лунната светлина. Но внезапно те почти изскочиха от орбитите си и се вторачиха неподвижно, а устата му се разтвори от изумление. В същия момент Лестрейд изкрещя от ужас и се хвърли на земята. Аз скочих на крака и безжизнената ми ръка сграбчи инстинктивно револвера, но умът ми се парализира при вида на чудовището, което изскочи от прикритието на мъглата. Беше куче. Огромно, черно като катран, но куче, каквото никой смъртен не бе виждал. От зиналата му паст излизаше огън, очите му пламтяха и изпущаха искри, а по муцуната и по козината около главата и врата му играеха пламъци. В налудничавите съновидения на някой болен мозък никога не би могло да се роди видение, по-чудовищно, по-страховито и по-сатанинско от това изчадие адово със свирепа муцуна, което изскочи срещу нас от мъглата.
С дълги скокове огромното черно създание се носеше по пътеката, неотклонно следвайки нашия приятел. Този призрак така ни парализира, че възвърнахме самообладанието си едва когато ни отмина. Тогава двамата с Холмс стреляхме едновременно и чудовищният рев, който нададе животното, ни показа, че поне единият го е улучил. Звярът обаче не спря, а продължи да се носи напред. Далеч надолу по пътеката видяхме и сър Хенри. Обърнал глава назад, с осветено от луната мъртвобледо лице и ръце, вдигнати нагоре от ужас, той гледаше безпомощно страшилището, което го настигаше.
Но ревът, който кучето нададе от болка, разпръсна всичките ни страхове. След като е уязвимо, значи е смъртно, щом можахме да го раним, ще можем и да го убием.
Не бях виждал човек да тича така, както Холмс тази нощ. Винаги съм минавал за много бързоног, но той ме изпревари с толкова, с колкото аз изпреварих дребничкия детектив. Докато хвърчахме по пътеката, пред нас отекваха крясъците на сър Хенри и глухото ръмжене на кучето. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как звярът връхлетя върху жертвата си и като я повали на земята, се хвърли към гърлото й. Но в същия миг Холмс изстреля пет куршума в хълбока на животното. То нададе рев на агония, изщрака злобно с челюсти и се търкулна по гръб, махайки яростно с черните си лапи, преди да се отпусне на една страна. Запъхтян, се надвесих над него и опрях револвера в страшната му светеща глава, но не стана нужда да натискам спусъка. Гигантското куче беше мъртво.
Сър Хенри лежеше без свяст на пътеката. Разкъсахме яката му и като видя, че няма никаква рана, и се убеди, че бяхме пристигнали тъкмо навреме, Холмс изрече някаква благодарствена молитва. Клепачите на нашия приятел потрепнаха и той направи едва забележимо усилие да се помръдне. Лестрейд пъхна между зъбите му шишенцето си с бренди и след миг ни погледнаха две уплашени очи.
— Боже мой! — прошепна баронетът. — Какво беше това? О, небеса, какво беше това?
— Каквото и да е било, вече не диша — каза Холмс. — С привидението, което преследваше вашия род, е свършено веднъж завинаги.
Дори мъртво, чудовището, което лежеше пред нас, внушаваше страх с големината и силата си. Не беше чист кръвоследник, нито чист мастиф, а вероятно мелез от двете породи — страшен свиреп пес с големината на млада лъвица. Макар и умряло, от огромните му челюсти все още излизаше синкав пламък, а малките хлътнали зли очи бяха заобиколени с огнени кръгове. Докоснах с ръка светещата му муцуна и когато я отдръпнах, видях, че пръстите ми също светят в тъмнината.
— Фосфор — казах аз.
— Да. Някакъв хитро измислен препарат — потвърди Холмс и подуши умрялото животно. — Без никаква миризма, която да попречи на обонянието му. Дължим ви голямо извинение, сър Хенри, задето ви изложихме на такъв ужас. Бях се приготвил за борба с куче, но не с такова чудовище. А и мъглата беше близо, та нямахме време да го посрещнем, както трябва.