Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите й се четеше злорадство.
— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Заедно ги поставихме, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава щеше да падне в ръцете ви.
Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването щеше да е безсмислено. Оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а двамата с Холмс отведохме баронета в Баскервил хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степълтънови и когато научи истината за жената, която обичаше, сър Хенри посрещна удара мъжествено. Но поради сътресението от нощното преживяване нервите му бяха разстроени и до сутринта вдигна висока температура. Повикахме доктор Мортимър да се грижи за него. Едва след околосветското пътуване, което двамата направиха впоследствие, сър Хенри възвърна бодростта и жизнерадостността си и стана отново човекът, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.
Приближавам се към края на този необикновен разказ, в който се опитах да въвлека читателя във всички смътни догадки и неопределени страхове, които тъй дълго помрачаваха живота ни и приключиха трагично. На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и госпожа Степълтън ни поведе към пътеката през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и готовност ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Оставихме я на едно тясно полуостровче от твърда торфеста почва, което се вдаваше в ширналата се отпред тиня. Нататък ниски, забити тук-там колчета очертаваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа. Неведнъж след някоя погрешна стъпка затъвахме до коляно в тъмната, едва потрепваща тиня и повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към злокобните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка. Намерихме и едно доказателство, че и някой друг е минавал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който го задържаше да не потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го изтеглим, кракът му едва ли щеше да намери отново твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка с надпис отвътре „Мейърс, Торонто“.
— Струваше си калната баня — каза той. — Това е изчезналата обувка на сър Хенри.
— Захвърлена от Степълтън, докато е бягал.
— Точно така. Останала е у него, след като е насочил с нея кучето по следите на сър Хенри. После, когато е разбрал, че играта е свършена, е побягнал, продължавайки да я стиска в ръка, и едва тук я е захвърлил. Сега поне знаем, че дотук е стигнал благополучно.
Повече от това обаче не ни бе съдено да узнаем, въпреки че за много неща можехме да се досетим. В мочурището бе невъзможно да се открият стъпки, защото тинята веднага ги покрива, но когато най-после стигнахме по-твърда почва, нетърпеливо заоглеждахме земята. Не намерихме нищо. Ако земята казваше истината, Степълтън не бе успял да стигне до убежището си на острова, към което се бе стремил през мъглата в последната за него нощ. Някъде в самото сърце на тресавището, сред коварната тиня на Гримпенското мочурище, което го беше погълнало, завинаги бе погребан този студен жестокосърдечен човек.
Намерихме немалко следи от неговото присъствие на острова сред тинята, където е криел свирепия си съюзник. Огромен скрипец и запълнена до половината с боклуци шахта показваха, че тук някога е имало рудник. Наоколо се виждаха разпаднали се останки от бараките на миньорите, без съмнение прокудени някога от вонящите изпарения на блатистата местност. В една от тези бараки скоба, синджир и куп оглозгани кости показваха, че тук е било затваряно кучето. Сред боклука се валяше скелет със залепнал за него кичур кафява козина.
— Куче! — каза Холмс. — Боже мой! Кокершпаньолът! Горкият Мортимър никога вече няма да види любимеца си. Струва ми се, че тук вече няма никаква тайна, в която да не сме вникнали. Степълтън е криел кучето, но не е могъл да заглуши гласа му. Оттук е кънтял онзи вой, който не беше приятен за слушане дори денем. При непредвидени случаи е можел да го държи и в бараката в Мерипит хаус, но е било рисковано и естественикът се е решил да го направи само в деня, когато е сметнал, че предстои успешният завършек на всичките му усилия. Тази паста в консервната кутия е без съмнение светещата смес, с която бе намазано кучето. На тази мисъл са го навели, разбира се, легендата за чудовищното куче и желанието му да умъртви стария сър Чарлс чрез уплаха. Никак не е чудно, че злощастният каторжник бягаше и крещеше, когато е видял в тъмнината, че такова чудовище го преследва по петите. Същото направи и нашият приятел, а и ние не се държахме кой знае колко по-различно. Много хитро измислено. Да оставим настрана, че е можел да убива жертвите си посредством кучето, но кой селянин би дръзнал да се запознае по-отблизо с такова създание, след като веднъж го е зърнал в тресавището? А това се е случвало на мнозина. Казах го в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: не ни се е случвало да преследваме по-опасен човек от онзи, който сега лежи там — и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.