Първата му работа е била да се настани колкото е възможно по-близо до къщата на дедите си, а после да завърже приятелство със сър Чарлс и съседите. Старият баронет му е разказал преданието за кучето и така сам е утъпкал пътеката към гроба си. Степълтън, както ще продължа да го наричам, е знаел, че старецът има слабо сърце и че силен уплах може да го убие. Това е научил от доктор Мортимър. Разбрал е също, че сър Чарлс е суеверен и гледа съвсем сериозно на мрачната семейна легенда. Изобретателният му ум моментално му подсказва начина, по който баронетът може да бъде умъртвен без почти никаква възможност да се открие истинският убиец. След като изработва плана, пристъпва към осъществяването му с голяма изобретателност. Някой обикновен негодник просто би се задоволил със зло куче. Но употребата на изкуствени средства, за да направи кучето свръхестествено, е гениална измислица на Степълтън. Кучето, най-якото и най-свирепо в магазина, купува в Лондон от „Рос Менгълс“ на „Фулъм роуд“. Откарва го до Девъншър по северната линия, изминавайки голямо разстояние през тресавището пеш, за да го доведе незабелязано до къщата си. Още преди това, когато е излизал на лов за пеперуди, е бил успял да проникне в Гримпенското мочурище, така че вече е имал безопасно скривалище за животното. Връзва го там в бараката и зачаква удобен случай. Минава известно време. Невъзможно е било да се подмами старият джентълмен нощно време извън имението му. Няколко пъти Степълтън се е навъртал наоколо с кучето, но напразно. Тъкмо по време на тези безплодни скитания той, или по-право — неговият помощник, е бил забелязан от селяните и легендата за кучето демон получава ново потвърждение. Той се е надявал, че жена му би могла да примами сър Чарлс, но тук тя неочаквано е проявила твърдост. Отказала е да оплете стария джентълмен в някаква любовна игра, която би могла да го предаде в ръцете на неприятеля му. Никакви заплахи и побои не са подействали. Госпожа Степълтън не е искала да има нищо общо с тази работа, така че естественикът попада за известно време в задънена улица. Случайно намира изход и от тази трудност. Сър Чарлс, който е изпитвал дружески чувства към него, го прави посредник за отпускане на помощта, която е възнамерявал да окаже на нещастната госпожа Лаура Лайънс. Представяйки се за ерген, Степълтън добива пълно влияние върху нея и я кара да повярва, че, получи ли развод, той ще се ожени за нея. Но се е наложило изпълнението на плана му да бъде ускорено, защото научава, че сър Чарлс се готви да напусне Баскервил хол по съвет на доктор Мортимър, с когото Степълтън дава вид, че е съгласен. Наложило се е да действа незабавно, защото в противен случай жертвата е щяла да се изплъзне от ръцете му. Той упражнява влиянието си върху госпожа Лаура Лайънс, за да я накара да напише писмото, с което тя моли стареца да се срещне с нея в навечерието на заминаването му за Лондон. След това под благовиден предлог Степълтън я възпира да отиде на срещата и ето го дългоочаквания случай. Като се е върнал вечерта от Кумб Трейси, той е имал достатъчно време да вземе кучето, да го намаже с дяволската смес и да отведе звяра до вратата, където е имал всички основания да предполага, че ще намери стария джентълмен. Кучето, насъскано от господаря си, скача през вратата и подгонва клетия баронет, който хуква с викове по алеята с тисовете. В мрачния тунел гледката наистина трябва да е била страшна: огромното черно чудовище с пламнали челюсти и светещи очи се носи след жертвата си. Сър Чарлс издъхва в края на алеята — сърцето му не е могло да издържи този ужас. Кучето го е преследвало по тревата отстрани, а баронетът е бягал по самата пътека и затова не са били намерени други следи освен човешки. Когато животното е видяло, че човекът лежи неподвижно, вероятно се е приближило, за да го подуши, но щом е установило, че е мъртъв, се е върнало обратно. Тогава именно е оставило отпечатъците, забелязани от доктор Мортимър. Степълтън вика след това кучето и го подгонва към бърлогата му сред Гримпенското мочурище, оставяйки след себе си загадката, която озадачи полицията, хвърли в тревога съседите и накрая ни беше предоставена за разследване. Толкова за смъртта на сър Чарлс Баскервил. Нали разбираш каква дяволска хитрост е това? Почти невъзможно е човек да заведе дело против истинския убиец. Единственият му съучастник просто не може да го издаде, а фантасмагоричният и невероятен характер на този план го правят само още по-ефикасен. И у двете жени, замесени в случая — госпожа Степълтън и госпожа Лайънс, е останало силно подозрение към Степълтън. Жена му е знаела, че мъжът й крои нещо против стареца, знаела е и за съществуването на кучето. Госпожа Лайънс пък не е знаела нито едното, нито другото, но й е направило впечатление, че смъртта на сър Чарлс съвпада по време с несъстоялата се среща, за която единствен Степълтън е знаел. И двете обаче са били под негово влияние и той е нямало защо да се страхува от тях. Така първата половина на задачата му е била изпълнена успешно, но е оставала втората, далеч по-трудната. Възможно е Степълтън да не е знаел за съществуването на наследник в Канада. При всички случаи много скоро научава за него от приятеля си доктор Мортимър, който го е държал в течение на всички подробности около пристигането на сър Хенри Баскервил. Първата му мисъл е била дали не би могъл да свърши с този млад непознат канадец още в Лондон, преди изобщо да е стигнал до Девъншър. След като жена му отказва да омотае стареца в мрежите си, Степълтън престава да й се доверява, но и не смее да я изпуска задълго от погледа си, страхувайки се да не загуби влиянието си над нея. Затова я взема със себе си в Лондон. Отсядат, както открих по-късно, в хотел „Мескбъро“ на улица „Крейвън“ — един от онези, в които Картрайт ходи, за да търси страницата от „Таймс“. Там затваря жена си в стаята, а самият той се докарва с брада и проследява доктор Мортимър до улица „Бейкър“, после до гарата и след това до хотел „Нортъмбърланд“. Жена му е подозирала до известна степен какви са плановете му, но се е страхувала от съпруга си поради зверските му обноски с нея и не е посмяла да пише, за да предупреди човека, за когото е знаела, че е в опасност. Ако писмото е попаднело в ръцете на Степълтън, собственият й живот е щял да бъде в опасност. В края на краищата, както вече знаем, намира начин. Изрязва думите, за да състави съобщението, и пише адреса с преправен почерк. Писмото, което стигна до баронета, послужи като първо предупреждение за опасността. За Степълтън е било особено важно да се снабди с някоя вещ от гардероба на сър Хенри, та в случай че се наложи да използва кучето, да има с какво да го насочи по следите на баронета. Със свойствената му бързина и дързост естественикът веднага се заема с това и не ще съмнение, че някой от прислужниците или камериерките е бил подкупен, за да му помогне в осъществяването на този замисъл. По случайност първата доставена обувка се оказва необувана и следователно негодна за целта. Той я връща и се сдобива с друга. Това беше много характерен факт, защото ми показа, че имаме работа с действително куче, тъй като никаква друга хипотеза не би могла да обясни старанието на Степълтън да се снабди със стара обувка и пренебрежението му към новата. Колкото по-нелепа и глупава изглежда една случка, толкова по-внимателно заслужава да бъде проучена и когато ти се струва, че някое обстоятелство усложнява даден случай, нерядко се оказва, че всъщност го осветява, стига да бъде преценено, както трябва, и да се подходи към него с вещина. На следващата сутрин ни посетиха нашите приятели, следени непрекъснато от Степълтън в каретата. Съдейки по някои особености в поведението му и по това, че е знаел нашата квартира и ме е познавал по лице, съм склонен да мисля, че престъпната му кариера не се ограничава с баскервилския случай. Показателен е фактът, че през последните три години в западните графства са извършени четири крупни обира чрез взлом, а никакъв престъпник не е арестуван досега във връзка с тя