— Но той едва ли се е надавал, че сър Хенри ще умре от страх като сър Чарлс само от вида на ужасното куче.
— Кучето е било много свирепо, а той го е държал полугладно. Ако с вида си то не би могло да изплаши жертвата до смърт, щеше поне да парализира евентуалната й съпротива.
— Несъмнено. Остава неразрешен един въпрос. Ако Степълтън наследеше имота, как би обяснил факта, че той, наследникът, се е спотайвал и е живял под чуждо име така близо до имението? Как би могъл да предяви претенциите си, без това да предизвика подозрения и разследвания?
— Това е труден проблем и се страхувам, че искаш твърде много от мен, ако очакваш да го разреша. Моята сфера на действие е в границите на настоящето и миналото и не мога да отговоря на въпроса, какво е възнамерявал да прави в бъдеще. Госпожа Степълтън на няколко пъти е изслушвала от мъжа си обяснение по този проблем. Според нея е имало три възможности: той да замине за Южна Америка и оттам да предяви правата си на наследник, като установи самоличността си пред британските власти на място и така получи имота, без изобщо да идва в Англия. Би могъл да свърши това и в Лондон, като за целта се дегизира до неузнаваемост. Накрая, би могъл да снабди с документи друго лице и да го представи за наследник, като си запази правото на част от доходите. Като изхождаме от всичко, което знаем за него, можем да не се съмняваме, че щеше да намери изход и от това затруднение. А сега, драги Уотсън, след като няколко седмици бяхме претрупани с тежка работа, мисля, че можем да отделим една вечер за развлечение. Запазил съм ложа за „Хугеноти“. Слушал ли си Де Рецке? Гледай, моля те, след половин час да си готов, а на път за операта ще хапнем набързо в „Марцини“.