Извърнах се към библиотеката, а когато пак погледнах напред, видях до бюрото ми Шерлок Холмс, който се усмихваше. Скочих и се втрещих в пълно изумление, после, изглежда, съм припаднал за пръв и последен път в живота си. Пред очите ми падна сива мъгла, а когато се разнесе, усетих, че яката ми е разхлабена, а езикът ми пареше от брендито, което Холмс бе сипал в устата ми.
— Скъпи Уотсън — изрече до болка познатият глас, — дължа ти огромно извинение. И през ум не ми мина, че ще се развълнуваш толкова.
Стиснах го за лакътя и извиках:
— Холмс! Наистина ли си ти? Възможно ли е да си жив? Нима успя да се измъкнеш от онази страшна пропаст?
— Почакай малко — каза той. — Сигурен ли си, че си в състояние да говорим? Причиних ти дълбок потрес с излишния драматизъм на завръщането си.
— Добре съм, Холмс, но още не мога да повярвам на очите си. Боже Господи, като си помисля, че ти, именно ти стоиш в кабинета ми!… — отново сграбчих ръкава му и напипах слабата жилеста ръка. — Явно не си призрак. Скъпи приятелю, безкрайно се радвам да те видя. Седни и ми разкажи как се измъкна жив от онази ужасна бездна.
Той седна срещу мен и запали цигара с познатата непринуденост. Беше с оня оръфан сюртук, но останалите атрибути на книжаря — бялата перука и купчината книги, бяха на бюрото. Не изглеждаше отслабнал, но изсеченото му лице беше изключително бледо, което ми подсказа, че напоследък не бе водил здравословен живот.
— Толкова съм доволен, че мога да се протегна, Уотсън — каза той. — Не е шега работа един висок човек в продължение на няколко часа да изглежда с трийсетина сантиметра по-нисък. А сега, скъпи приятелю, доколкото мога да съдя по обстоятелствата и ако смея да разчитам на помощта ти, ни очаква тежка и опасна нощ. Вероятно ще е по-добре да ти обясня нещата, когато всичко свърши.
— Горя от любопитство и предпочитам да ми разкажеш веднага.
— Ще дойдеш ли с мен довечера?
— Когато и където пожелаеш.
— Наистина като в доброто старо време. Ще имаме време да хапнем някой залък, преди да тръгнем. А от пропастта не ми беше трудно да се измъкна поради простата причина, че изобщо не съм падал в нея.
— Как така?
— Да, Уотсън. Бележката ми до теб беше съвсем истинска. Когато зърнах зловещата фигура на покойния професор Мориарти, застанал на тясната пътечка, която беше единственият път за бягство, почти не се съмнявах, че това е краят на пътя ми. В сивите му очи прочетох безжалостните му намерения. Затова си поговорих малко с него и той любезно ми позволи да ти напиша бележката, която след това си получил. Оставих я при табакерата и бастуна си и поех по пътеката, а той ме последва. Когато стигнах до края, се озовах притиснат до стената. Той не извади оръжие, но се хвърли отгоре ми и ме стисна здраво с дългите си ръце. Знаеше, че играта му е свършила, и желаеше на всяка цена да си отмъсти, като унищожи и мен. Залитнахме заедно към ръба на водопада. Имам известни познания по японската борба барицу и това неведнъж ми е помагало. Изплъзнах се от хватката му, а той закрещя ужасяващо, заразмаха ръце и крака, но въпреки усилията не успя да запази равновесие и падна в бездната. Надвесен от ръба, го видях как лети надолу. Накрая се удари о една скала, тялото му отхвръкна и потъна във водата.
Слушах изумен разказа, който Холмс прекъсваше само за да дръпне от пурата си.
— Ами следите! — извиках аз. — С очите си видях, че по пътеката са вървели двама души, а нито един не се е върнал.
— В мига, когато професорът изчезна, ми хрумна, че съдбата ми предлага наистина необикновена възможност. Знаех, че Мориарти не е единственият, който се бе заклел да ме убие. Поне у още трима души гибелта на предводителя им би събудила неутолимо желание за мъст. До един опасни хора. Ако не единият, то другият би ме настигнал. От друга страна, ако целият свят се убеди, че съм мъртъв, те ще си позволят да действат на воля, няма да полагат усилия да се крият и рано или късно ще ги унищожа. Едва тогава мога да оповестя, че съм жив. Умът работи толкова стремително, че всичко това ми мина през главата още преди професор Мориарти да стигне дъното на водопада Райхенбах. Станах и огледах скалата зад себе си. В картинното описание, което прочетох с голям интерес няколко месеца след това, ти твърдиш, че тя била отвесна. Не беше съвсем така. По нея имаше вдлъбнатини, а ми се стори, че по-нагоре зървам и ниша. Скалата беше толкова висока, че явно нямаше как да стигна до върха й, не можех и да мина по калната пътека, без да оставя следи. Наистина, можех да си сложа обувките наопаки, както вече съм правил, но следите от трима души в една и съща посока неизбежно щяха да наведат на мисълта за измама. Затова най-добре беше да рискувам и да се покатеря. Не беше лесно, Уотсън. Под мен бучеше водопадът. Знаеш, че не съм фантазьор, но, честна дума, струваше ми се, че чувам от бездната писъците на Мориарти. Всяка грешка би била фатална. Неведнъж ръката ми отскубваше кичури трева, кракът ми се подхлъзваше в мокрите улеи на скалата и си мислех, че краят идва. Но не се отказах и накрая стигнах една дълбока няколко стъпки ниша, покрита с мек зелен мъх, където можех удобно да се притая. Точно там бях залегнал, когато ти, драги ми Уотсън, и всички останали разследвахте с толкова страсти така безрезултатно обстоятелствата около смъртта ми. Накрая, след като стигнахте до неизбежните и напълно погрешни заключения, потеглихте към хотела и аз останах сам. Въобразявах си, че това е краят на приключението, но ми предстояха още изненади. Огромна канара, откъртена отгоре, прогърмя край мен, стовари се на пътеката и отхвръкна в бездната. За миг помислих, че е случайност, но веднага след това, поглеждайки нагоре, зърнах нечия глава на фона на здрачаващото се небе и още един камък падна само на педя от главата ми в нишата, където се бях проснал. Нямаше никакво съмнение, Мориарти не е бил сам. Негов съучастник, изключително опасен, както разбрах с един поглед, е пазел, когато професорът ме е нападнал. Отдалеч, невидим за мен, той е проследил смъртта на приятеля си и моето бягство. Изчакал е, после се е качил горе на върха и сега се опитваше да постигне успех в начинанието, в което другарят му се беше провалил. Не мислих дълго, Уотсън. Щом повторно видях зловещото лице, надвесено от ръба, разбрах, че ще последва нов камък. Запълзях надолу към пътеката. Надали щях да я стигна, ако обстоятелствата не ме притискаха. Оказа се сто пъти по-трудно от изкачването. Но нямах време за мислене — покрай мен профуча поредният камък, докато висях от ръба на нишата. На половината път се подхлъзнах, но по Божията милост паднах изподран и изранен на пътеката. Плюх си на петите, изминах в мрака петнайсет километра в планината и след седмица се озовах във Флоренция, убеден, че жива душа не знае какво е станало с мен. Имах само един довереник, брат ми Майкрофт. Дължа ти хиляди извинения, драги ми Уотсън, но беше изключително важно всички да мислят, че съм умрял, а твоят разказ за злополучния ми край нямаше да е толкова убедителен, ако ти самият не беше убеден в него. През последните три години на няколко пъти посягах към писалката, за да ти пиша, но всеки път ме обземаха опасения да не би, подведен от привързаността си към мен, да проявиш недискретност, която би издала тайната ми. Затова и тази вечер ти обърнах гръб, когато бутна книгите, защото в този момент бях изложен на опасност, а всеки израз на изненада или вълнение от твоя страна би привлякъл вниманието към истинската ми самоличност и би довел до най-пагубни и непоправими последствия. А на Майкрофт трябваше да се доверя, защото се нуждаех от пари. Събитията в Лондон не се развиваха така добре, както се надявах, защото след процеса срещу бандата на Мориарти на свобода останаха двама от най-опасните й членове, най-отмъстителните ми врагове. И аз две години пътешествах из Тибет, имах удоволствието да посетя Лхаса и да прекарам няколко дни с главния лама. Може би си чел за забележителните пътувания на норвежеца Сингерсон, но едва ли ти е хрумнало и за миг, че получаваш вести от твоя приятел. После прекосих Персия, отбих се в Мека и направих кратко, но интересно посещение на халифа на Хартум, за резултатите от което съобщих във Форин офис. След като се върнах във Франция, прекарах няколко месеца в проучвания на каменовъглените деривати в една лаборатория в Монпелие, Южна Франция. Тъкмо когато приключих проучванията си, получих вест, че в Лондон е останал само един от враговете ми, и се замислих за връщане, но се наложи да побързам. Загадката на „Парк лейн“ ме привлече сама по себе си, но освен това ми се стори, че в нея има нещо, което ме засягаше лично. Веднага пристигнах в Лондон, появих се, без да се маскирам, на улица „Бейкър“, хвърлих госпожа Хъдсън в силна истерия и установих, че Майкрофт е запазил жилището и документите ми точно както ги бях оставил. И така, скъпи ми Уотсън, в два часа следобед седнах в старото кресло в старата стая и единственото ми желание бе да видя насреща моя добър стар приятел.