— Можете да бъдете уверен в това, господин Холмс — каза Лестрейд и цялата група тръгна към вратата. — Още нещо?
— Искам само да ви попитам какво обвинение смятате да предявите.
— Какво обвинение ли? Ами, разбира се, в опит за убийство на господин Шерлок Холмс.
— Не, Лестрейд. Смятам изобщо да не се появявам в случая. На вас и само на вас принадлежи заслугата за забележителния арест, който извършихте. Да, Лестрейд, поздравявам ви! С обичайната си проницателност и храброст вие заловихте него!
— Него ли? Кого, господин Холмс?
— Човека, когото напразно търси цялата полиция — полковник Себастиан Моран, който с въздушна пушка простреля достопочтения Роналд Адеър с осколочен куршум през отворения прозорец на „Парк лейн“ №427 на трийсети миналия месец. Това е обвинението, Лестрейд. А сега, Уотсън, ако няма да ти пречи течението заради счупения прозорец, предлагам ти половин час блаженство в моя кабинет с пура в ръка.
Благодарение на надзора на Майкрофт Холмс и неотклонните грижи на госпожа Хъдсън старата ни квартира си бе останала същата. Наистина, когато влязох, ми се стори необичайно подредена, но нещата си бяха по местата — кътът за химически опити и масата, разядена от киселини и затрупана с какво ли не; лавицата с папките, в които Холмс събираше изрезки, и справочниците, които някои от съгражданите ни с радост биха изгорили; чертежите, калъфът с цигулката и поставката за лулата и дори персийският чехъл, пълен с тютюн — всичко беше на мястото си. В стаята имаше двама обитатели — госпожа Хъдсън, която засия насреща ни, щом влязохме, и необикновеното чучело, изиграло толкова важна роля в тазвечершните събития. Това беше манекен на моя приятел от цветен восък, направен извънредно изкусно. Беше поставен на масичка наметнат с един стар халат на Холмс и от улицата илюзията беше пълна.
— Надявам се, че взехте всички предпазни мерки, госпожо Хъдсън? — попита Холмс.
— Стигах до него пълзешком, господин Холмс, точно както ми казахте.
— Отлично. Справихте се много добре. Видяхте ли къде отиде куршумът?
— Да, сър. Лошото е, че развали хубавата скулптура, понеже мина точно през главата и се сплеска в стената. Вдигнах го от килима. Ето го.
Холмс ми го подаде.
— Както виждаш, Уотсън, осколочен куршум за револвер. Гениална идея — кой би могъл да предположи, че е изстрелян с въздушна пушка. Благодаря, госпожо Хъдсън, много съм ви задължен за помощта. А сега, Уотсън, разположи се, моля, на старото си място, иска ми се да поговоря с теб за някои неща.
Беше захвърлил дрипавия сюртук и пак си беше предишният Холмс, облечен в сивкавия халат, свален от чучелото.
— Старият ловец не е изгубил стоманените нерви и острите си очи — каза той през смях, докато разглеждахме раздробеното чело на восъчния манекен. — Точно в средата на тила — смъртоносно попадение. Той беше най-добрият стрелец в Индия, а в Лондон малцина могат да се мерят с него. Чувал ли си името му?
— Не.
— Какво да се прави, такава е славата! Но ако добре си спомням, ти не беше чувал и за професор Джеймс Мориарти, един от великите умове на века. Подай ми, моля те, биографичния справочник от лавицата.
Изтегнат в креслото, той лениво обръщаше страниците, като издухваше кълба дим.
— Няма що, хубава колекция от буквата М събрах. Само Мориарти стига, за да прослави тази буква, но ето го и отровителя Морган, Меридю, от когото имам ужасни спомени, Матюс, който ми изби левия кучешки зъб в чакалнята на Чаринг крос, и накрая — тазвечершния ни приятел.
Той ми подаде книгата и аз прочетох: Моран, Себастиан, полковник. Без занятие. Бивш военен от Първи сапьорен полк в Бенгалор. Роден в Лондон през 1840 година. Син на сър Огъст Моран, британски посланик в Персия. Учил в Итън и Оксфорд. Служил в Джоваки, Афганистан, Чарасиаб, Шерпур и Кабул. Автор на книгите „На лов в Западните Хималаи“ (1881), „Три месеца в джунглата“ (1884). Адрес: улица „Кондюи“. Клубове: „Англо-индийски“ „Танкервил“, „Багател“.
В полето уверената ръка на Холмс бе изписала: „Вторият най-опасен човек в Лондон.“
— Изумително — казах, като му върнах книгата. — Има кариера на уважаван военен.
— Така е — отвърна Холмс. — До определен момент всичко е било наред. Винаги е имал стоманени нерви и в Индия още се разказва как е преследвал ранен тигър човекоядец. Има такива дървета, Уотсън, които, след като достигат определена височина, внезапно се израждат. Същото се среща и при хората. Моята хипотеза е, че в живота си човек представя цялото развитие на предците си, и подобен внезапен завой към добро или лошо показва едно или друго силно влияние, идващо от потеклото. Човекът се превръща в своеобразна миниатюра на семейната си история.