Артър Конан Дойл
Норуудският строител
— От гледна точка на криминалния експерт — заяви господин Шерлок Холмс — след смъртта на непрежалимия професор Мориарти Лондон стана извънредно безинтересен град.
— Едва ли мнозина почтени граждани ще споделят мнението ти — отвърнах.
— Добре де, не бива да проявявам егоизъм — каза той с усмивка, отдръпвайки стола си от масата след закуската. — Обществото несъмнено спечели и единственият губещ е клетият безработен специалист, лишен от обекта на заниманията си. Докато този човек бе на бойното поле, сутрешните вестници предлагаха безкрайни възможности. Често дори най-малката следа, Уотсън, и най-смътният знак бяха достатъчни, за да ми подскажат присъствието на злия гений точно както почти недоловимото потрепване в края на паяжината напомня за гнусния паяк, стаен в центъра й. Дребни кражби, пиянски сбивания, безцелни престъпления — за човека, разполагащ с нужните нишки, тези случайни прояви можеха да образуват едно свързано цяло. За вещия изследовател на висшия престъпен свят никоя европейска столица не предлагаше достойнствата, които тогава притежаваше Лондон. А сега… — Холмс сви рамене в жест на комично недоволство срещу нещо, главен виновник за което бе самият той.
Той се бе върнал преди няколко месеца и по негова молба продадох кабинета си, за да споделим отново двамата старата ни квартира на улица „Бейкър“. Един млад лекар на име Вернер купи малкия ми кабинет с разработена клиентела в Кенсингтън, като изненадващо даде без възражение най-високата цена, която се осмелих да му поискам; тази случка се изясни няколко години по-късно, когато узнах, че Вернер е далечен роднина на Холмс и че всъщност не друг, а моят приятел е дал парите.
Изминалите месеци не бяха тъй скучни, както твърдеше той, защото, когато преглеждам записките си, откривам, че към този период се отнасят случаят с документите на бившия президент Мурильо и потресаващата афера с холандския параход „Фризланд“, при която и двамата едва не загинахме. С хладния си и горд характер Холмс винаги се обявяваше против всякакви форми на публично одобрение и най-строго ме бе заставил да не разгласявам нищо за личността, методите и успехите му — забрана, отменена съвсем наскоро, както вече обясних на читателите.
След чудатия си протест господин Шерлок Холмс се облегна назад и лениво заразгръща сутрешния вестник, когато вниманието ни изведнъж бе приковано от пронизителен звън, незабавно последван от глухо барабанене, сякаш някой думкаше с юмруци по външната врата. После тя се отвори и ние чухме как някой нахълта с трясък в преддверието и бързо изтопурка по стълбата. Миг след това в стаята се втурна блед обезумял и задъхан млад мъж с раздърпано облекло и трескав поглед. Той се изправи пред нас, местейки очи ту към мен, ту към Холмс, но въпросителният ни поглед го накара да осъзнае, че ни дължи някакво обяснение за безцеремонното си нахлуване.
— О, извънредно много съжалявам, господин Холмс! — извика той. — Не ми се сърдете, но не съм на себе си. Господин Холмс, пред вас е злочестият Джон Хектор Макфарлън.
Младежът изрече това, сякаш името бе достатъчно, за да изясни причината за посещението и държането му; аз обаче прочетох по безстрастното лице на моя приятел, че и на него както на мен името не говори нищо.
— Вземете си цигара, господин Макфарлън — рече той, като побутна табакерата към госта ни. — Сигурен съм, че на човек във вашето състояние приятелят ми доктор Уотсън би предписал някакво успокоително. Напоследък времето бе прекалено горещо. Е, ако се чувствате малко по-добре, с радост ви каня да седнете на този стол и да ни разкажете много бавно и спокойно кой сте и какво желаете от нас. Споменахте името си тъй, сякаш би трябвало да ми е известно, но уверявам ви — извън очевидните факти, че сте ерген, адвокат, франкмасон и астматик, не зная нищичко за вас.
Понеже познавах методите на моя приятел, не ми бе трудно да проследя пътя на умозаключенията му и да забележа небрежното облекло на посетителя ни, пакета правни документи, часовника с масонските символи и тежкото дишане, които бяха дали основание за тези изводи. Нашият клиент обаче ни изгледа изумено.
— Да, наистина, господин Холмс, прав сте във всичко, но в добавка съм и най-нещастният човек в цял Лондон. За Бога, не ме изоставяйте, господин Холмс! Ако дойдат да ме арестуват, преди да съм свършил разказа си, накарайте ги да почакат, докато разкрия пред вас цялата истина. С радост ще отида в затвора, ако зная, че вие работите за мен.