Телеграмата бе изпратена от Норууд и гласеше:
ОТКРИТА НОВА ВАЖНА УЛИКА. ВИНАТА НА МАКФАРЛЪН КАТЕГОРИЧНО ДОКАЗАНА. СЪВЕТВАМ ВИ ДА НЕ СЕ ЗАНИМАВАТЕ ПОВЕЧЕ СЪС СЛУЧАЯ. ЛЕСТРЕЙД.
— Наистина звучи сериозно — казах.
— Това е мъничкото победно кукуригане на Лестрейд — отвърна Холмс с язвителна усмивка. — Твърде рано е да се отказваме от случая. В края на краищата важната нова улика е нож с две остриета; нищо чудно да реже в съвсем различна посока от онази, която Лестрейд си въобразява. Когато закусиш, Уотсън, ще идем заедно там да видим какво може да се направи. Струва ми се, че днес ще имам нужда от твоята компания и морална подкрепа.
Приятелят ми не пожела да закуси; една от странностите му бе, че в мигове на напрежение не си позволяваше никаква храна и разчиташе само на желязната си издръжливост, додето не рухнеше, напълно изтощен от недояждане. „Сега не мога да хабя енергия за храносмилане“, казваше той в отговор на моите професионални забележки. Затова никак не се изненадах, когато и тази сутрин остави закуската си недокосната и потегли с мен към Норууд.
Тълпа водени от нездраво любопитство зяпачи все още се трупаха около имението Дийп дийн, което, както си бях представял, се оказа крайградска вила. Лестрейд ни посрещна зад оградата; лицето му бе поруменяло от радостна възбуда, а победоносното му държане бе чак неприлично.
— Е, господин Холмс, доказахте ли, че сме сбъркали, а? Намерихте ли вашия скитник? — извика той.
— Още не съм си съставил никакво заключение — отвърна моят спътник.
— А ние вчера си съставихме нашето и уликите доказват, че е вярно. Ще трябва да признаете, че тоя път мъничко ви изпреварихме, господин Холмс.
— Като ви гледа човек, тук явно се е случило нещо необичайно — отбеляза Холмс.
Лестрейд се изсмя високо.
— Никой не обича да губи. Но човек не може да иска все да става неговото, нали, доктор Уотсън? Заповядайте насам, господа, струва ми се, че ще мога да ви убедя веднъж завинаги, че Джон Макфарлън е извършил това престъпление.
Той ни въведе в тъмната гостна в края на коридора.
— Вероятно тук е дошъл младият Макфарлън, за да си вземе шапката след убийството — каза Лестрейд. — Вижте това.
С внезапен драматичен жест той запали клечка кибрит и освети едно кърваво петно на варосаната стена. Когато приближи клечката, видях, че е нещо повече от петно. Беше ясен отпечатък от палец.
— Разгледайте го с вашето увеличително стъкло, господин Холмс.
— Да, това правя.
— Нали знаете, че няма двама души с еднакви отпечатъци на пръстите?
— Чувал съм такова нещо.
— Е, тогава ще бъдете ли тъй любезен да сравните това тук с този восъчен отпечатък от десния палец на младия Макфарлън, взет днес сутринта по мое нареждане?
Когато инспекторът постави късчето восък до кървавото петно на стената, можахме да видим и без лупа, че двата отпечатъка без съмнение са от един и същ палец. За мен бе очевидно, че нашият злощастен клиент е изгубен.
— Това решава всичко — заяви Лестрейд.
— Да, това решава всичко — неволно повторих аз.
— Точно така! — възкликна Холмс.
Нещо в гласа му ме накара да се обърна, за да го погледна. В изражението на лицето му бе настъпила удивителна промяна. То просто се гърчеше от едва сдържано ликуване. Очите му искряха като звезди. Стори ми се, че прави отчаяни усилия да не избухне в неудържим смях.
— Боже мой! Боже мой! — каза най-сетне. — Кой би могъл да се сети за подобно нещо! О, колко измамна може да бъде външността! Такъв приятен млад човек! Това е добър урок за всички ни — не бива да вярваме прекалено на собствената си преценка, нали, Лестрейд?
— Да, някои от нас са повечко самонадеяни, господин Холмс — отвърна инспекторът.
Нахалството на този човек бе просто нетърпимо, но нямаше как да изразим възмущението си.
— Какъв късмет имате, че младежът е допрял десния си палец до стената, докато е вземал шапката си от закачалката! Да, съвсем естествено действие, като си помисли човек — Холмс външно бе спокоен, но докато говореше, цялото му тяло трепереше от сподавена възбуда. — Между другото, Лестрейд, кой направи това забележително откритие?
— Икономката, госпожа Лексингтън, привлече вниманието на нощния полицай към него.
— А къде се намираше нощният полицай?
— Той бе оставен на пост в спалнята, където е било извършено престъплението, за да не допусне някой да размести нещо.
— Но защо полицията не е открила този отпечатък още вчера?
— Е, нямахме причини да правим внимателен оглед на гостната. Освен това петното не е на много видно място, както сам забелязвате.